Р Е Ш Е Н И Е
№…66./
гр.Варна, 29.03.2011 год.
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 09.03.2011 год. в състав:
като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.гр.д.№ 659/2010 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от „Т.Б.А.Л.АД - София против решение № 24/11.10.2010 год., постановено по т.д.35/2010 год., с което ТОС е отхвърлил предявения от страната иск с правно основание чл.422 ГПК.
В предявената въззивна жалба се излага, че постановеният съдебен акт е неправилен. Изводът на съда, че процесният запис на заповед обезпечава задължения по каузално правоотношение – договор за финансов лизинг е неправилен. Установяването на сочената обвързаност е в тежест на ответниците, респ. последните не са ангажирали доказателства.
Страната оспорва и формулирания извод на съда за прекратяване на каузалното правоотношение с връщането на лизинговата вещ. Прекратяването на договора съставлява правно, а не фактическо действие и следва да се осъществи в съответствие с клаузите на сключения договор. Съдът е формирал изводите си за непогасените парични задължения по договора за лизинг, базирайки се единствено на заключението на вещо лице – икономист по въпроси, имащи изцяло правен характер.
Поддържа се още, че съдът недопустимо е разгледал възраженията на ответниците – физически лица, имащи качеството на авалисти по ефекта. Последните не са страна по твърдяното каузално правоотношение и не могат да черпят лични възражения от него.
Въззиваемите страни – „С.” ООД - Търговище, С.Ш., Н.К. и Ю.К. оспорват основателността на предявената въззивна жалба по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 30.11.2010 год.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
ОС – Търговище е бил сезиран с искова молба, предявена от „Т.Б.А.Л.” ЕАД ЗА ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ответниците „С.” ООД - Търговище, С.Ш., Н.К. и Ю.К. дължат на ищеца солидарно заплащане на вземането по заповед № 71/28.01.2010 год. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 130/2010 год по описа на РС – Варна, 34 състав до размер на 22 269,18 EUR. Вземането за разликата от 22 269, 18 до 25 404,37 EUR не е оспорено от пасивно задължените лица в срока по чл. 414 ГПК, респ. не е предмет на установителното производство.
Вземането – предмет на заповедта за изпълнение е обективирано в три броя записи на заповед от 05.12.2005 год., съдържащи всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ и произвеждащи обвързващо издателя „С.” ООД – Варна правно действие. Ответниците С.Ш., Н.К. и Ю.К. са положили подпис на лицевата страна на ценната книга, с отбелязването, че авалират задължението, поради което са пасивно-материално правно задължени по ефекта в качеството на поръчители. Поръчителството е учредено съобразно изискуемата по чл.438 ТЗ форма.
Предявените пасивно субективно присъединени претенции са с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК. Искът е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК и е процесуално допустим. Предмет на иска е фактическата, материалната, действителната дължимост на сумите – предмет на издадената заповед за изпълнение. В това производство, ищецът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, респ. ответникът – възраженията си срещу него.
Записът на заповед съставлява едностранна абстрактна правна сделка. Същият обективира едностранно поето задължение на издателя към кредитора да плати определена сума пари. Няма спор, че често записът на заповед и менителницата се издават с оглед изпълнението на задължения по каузални граждански или търговски отношения. В този случай, същите изпълняват гаранционна функция, определена по волята на страните по правоотношението.
В настоящото производство ответниците навеждат твърдения, че записите са издадени като гаранция по вътрешно правоотношение между ищеца и издателя. Каузалното правоотношение произтича от сключен договор за финансов лизинг № 34D928/05.12.2005 год. Последният е прекратен на 21.10.2009 год. с връщането на вещта съобразно оформен приемо –предавателен протокол. Ответникът – лизингополучател е останал задължен по каузалното правоотношение единствено със сумата от 6 131, 89 лева, за която не е депозирал възражение по реда на чл.414 ГПК и която не е предмет на настоящото производство. Неведеното възражение за погасяване на обезпечения дълг има личен, относителен характер и е допустимо по арг. от чл.465 ТЗ.
Съдът съобрази, че представеният договор за финансов лизинг, вкл. и записът на заповед не съдържат означение за твърдяната от ответниците обезпечителна връзка. Издаването на запис на заповед не е предвидено и сред договорните обезпечения в чл.11 от договора. Страните не са представили общите и специалните условия на лизингодателя по смисъла на чл. 4, ал.3. При това положение и по арг. от чл. 154, ал.1 ГПК, в тежест на длъжника по ефекта е да установи по реда на главното и пълно доказване обстоятелствата във връзка с наведеното относително възражение и твърдяната взаимовръзка / в тази връзка и определение на ВАС от 08.02.2011 год. за разпределение на доказателствената тежест/.
Записите на заповед са издадени на дата, съвпадаща с датата на възникване на каузалното правоотношение – 05.12.2005 год. Страните по ефекта съвпадат със субектите по лизинговото правоотношение. Вземането по записа, платим на предявяване съвпада по размер с дължимите вноски за 2006 год. съобразно погасителен план – Приложение № 1 от договора. Вземането по записа, платим на падеж 05.12.2007 год. съвпада с дължимите вноски за 2007 год. съобразно погасителен план – Приложение № 1 от договора. Записът на заповед с падеж 05.12.2008 год. визира размер на дълга, съвпадащ с размера на погасителните вноски, предвидени за 2008 год. Погасителният план визира задължения в левове, респ. размерът на дълга в евро е преизчислен от съда съобразно посочения в чл.3, ал.10 курс към датата на сключване на договора.
Съобразно заключението на назначената по делото ССЕ, счетоводните записвания при двете страни сочат за възникването на едно правоотношение – това по договора за финансов лизинг от 05.12.2005 год. Вземанията по процесните записи не са осчетоводени при ищеца на самостоятелно основание.
Съобразно показанията на св. Д.Т., дружеството и неговите съдружници – С.Ш., Н.К., и Ю.К. подписали „запис на заповед” едновременно със сключването на договора за финансов лизинг. Документът бил подписан по нарочно настояване на лизингодателя. Съдът кредитира показанията като допълнителна индиция за връзката между абстрактното и менителнично правоотношение, независимо, че свидетелката визира един запис и то на стойност, различаваща се от процесната. Показанията на свидетелката се потвърждават от съвпадението в датата на издаване, страните и размера на дълга по двете правоотношения.
Така след съвкупна преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено, че процесните записи обезпечават изпълнението на паричните задължения на лизингополучателя по договора за финансов лизинг. Издадените записи на заповед имат гаранционна функция.
По възражението за погасяване на обезпечения дълг: По силата на договор от 05.12.2005 год., „Т.Б.А.Л.” АД – София в качеството на лизингодател е предоставил за ползване на лизингополучателя „С.” ООД при условията на финансов лизинг 1 бр. пътнически автомобил, подробно индивидиуализиран в договора. Договорът съдържа съществените елементи на правоотношение по смисъла на чл. 342 и следв. ТЗ.
Ответникът твърди, че лизинговата вещ е върната с протокол от 21.10.2009 год., неподписан от лизингодателя /л. 65/. Фактът на връщане на МПС се потвърждава изрично и съобразно показанията на св. Д.Т.. Ищецът не оспорва фактът на връщане, оспорва единствено неговото правното значение. С оглед на изложеното, съдът приема, че вещта – предмет на лизинговия договор е върната на 21.10.2009 год.
Страните не са отправяли формални изявления за разваляне на договора, респ. за прекратяването му по взаимно съгласие съобразно договорените специфични хипотези на чл.15-21 от договора. Връщането на вещта от лизингополучателя, респ. приемането й от лизингодателя / при условие, че не са налице хипотезите на поискване по чл. 7, т.12 и чл.7, т.7/ съставлява израз на взаимно приетото прекратяване на договорната връзка. Договорът за лизинг е договор за възмездно ползване на вещ и тази му характеристика има първостепенно значение за неговото съществуване и уреждане на отношенията между сключилите го лица. При условие, че предмета на лизинга е върнат, респ. приет от лизингодателя и не е осъществена хипотезата на чл.13 и чл.14 от договора, то правоотношението следва да се счита прекратено.
Договорът за лизинг е договор с периодично изпълнение, поради което прекратяването на правоотношението има действие за в бъдеще. Лизингополучателят дължи заплащане на уговорените до този момент лизингови вноски с всички включени елементи съобразно погасителния план – в този смисъл и нормата на чл. 12, ал.8 от договора. Лизингополучателят дължи и уговорената неустойка за забавено плащане съобразно чл.12. Ищецът – лизингодател не е навел твърдения за дължимост на други суми по договора, респ. не е провел доказване на тяхното основание и размер. С оглед на изложеното, съдът приема, че релевантентен за изхода на спора е само размера на главния и акцесорен дълг по каузалното отношение, определен съобразно погасителния план с настъпил падеж до датата на връщане на вещта – 21.10.2009 год. При определяне размера на дълга, въззивният съд изцяло споделя мотивите на ОС, респ. препраща към тях, на основание чл.272 ГПК. Размерът на непогасения каузален дълг е определен при съобразяване на общо извършваните от длъжника плащания и тяхното двустранно осчетоводяване по конкретното правоотношение. Констатираното погасяване на дълга за разликата над признатите от издателя и авалистите 6 131, 89 лв, обуславя неоснователността на предявения установителен иск.
При изследване на спорното правоотношение във връзка с размера на непогасените задължения на лизингополучателя съдът съобрази и факта, че въззивникът не е оспорил направените от ТОС фактически констатации за размера на непогасените лизингови вноски към 21.10.2009 год. и периода на забавата. По арг. от чл. 269 ГПК горните въпроси не попадат в предметния обхват на дължимата въззивна проверка.
Неоснователността на предявения установителен иск обуславя и неоснователността на предявените претенции срещу авалистите по записа. За авалистите по ефекта се поражда задължение, което по вид, съдържание и предпоставки за принудително осъществяване е функция на обезпеченото задължение. /чл.485, ал.1 ТЗ/ . Авалистът дължи същата по вид престация като издателя. С оглед посочената функционална обусловеност, предявената претенция срещу авалистите следва също да бъде отхвърлена като неоснователна.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна „С.” ООД следва да бъдат присъдени направените в производството съдебни и деловодни разноски в размер на 300 лева. Въззиваемите страни – физически лица не са представили доказателства за направени разноски във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 24/11.10.2010 год., постановено по т.д.35/2010 год. по описа на ОС – Търговище.
ОСЪЖДА „Т.Б.А.Л.” ЕАД, ЕИК 130847504 със седалище и адрес на управление гр.С., ул.”Д. Х” № ХХ-ХХ54, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ на „С.” ООД, ЕИК 0400365804 със седалище и адрес на управление гр.Т., ул.”Х Б” № ХХ сумата от 300 лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС на Република България при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.