Р Е Ш Е Н И
Е
№ 203/
гр.Варна, 26.11.2010
год.
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в
открито съдебно заседание на 26.10.2010 год. в състав:
като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.гр.д.№
495/2010 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК
и е образувано по въззивна жалба от „Райфайзен Лизинг България” ООД – София
против решение № 253/26.05.2010 год., постановено по т.д.1200/2009 год. в
частта, в която ВОС е отхвърлил предявения от страната иск с правно основание
чл.422 ГПК за разликата от 4 890,13 евро до предявения размер от
42 920,96 евро.
В предявената въззивна жалба се излага, че постановеният
съдебен акт е неправилен. Изводът на съда, че процесният запис на заповед
обезпечава единствено задълженията за лизингови вноски по договора за лизинг, на
основание на който е издаден е немотивиран, неправилен, несъобразен с
доказателствата по делото, волята на страните и обичайната търговска практика.
Записът на заповед, обективиращ процесното вземане е
издаден в изпълнение на чл.7 от Договор за финансов лизинг № 003460-RF – 005.
Коментираният договорен текст
обективира единствено начина на определяне размера на задължението по
записа на заповед, но не съдържа ограничение, че кредиторът има право да ползва
издадения менителничен ефект само
за събиране на лизингови вноски. На посоченото основание и с оглед общите
правила на гражданското право и обичайната търговска практика, записът
обезпечава всички задължения, възникнали по силата на конкретния договор за
лизинг, вкл. застраховки, неустойка за разваляне, разходи, неустойки за забава.
Поддържа се, още че издаденият запис обезпечава
едновременно и задълженията по всички сключени между страните договори за
финансов лизинг под № 003460-RF-001 до 005 вкл. Горното следва от разпоредбата на чл.11,
въвеждаща взаимна обвързаност на всички правоотношения между страните, така че
всеки случай на неизпълнение по
който и да е от договорите влече неизправност на лизингополучателя и по
конкретното правоотношение.
Предмет на обжалване е и постановеното решение в частта
за разноските. Поддържа се, че на ищеца /въззивник/ следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Отделно – присъдените разноски
за адвокатска защита в полза на насрещната страна са прекомерно завишени с оглед
фактическата и правна сложност на делото.
В о.с.з. предявената въззивна жалба се
поддържа.
Въззиваемите страни – „Сизиф” ЕООД, „Сизиф инвест” ООД,
Сия Г.С. и Д.И.Й. оспормат основателността на предявената въззивна жалба по
съображения, подробно изложени в писмен отговор вх.№ 33476/08.09.2010
год.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на
императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните
съображения:
ОС – Варна
е бил сезиран с искова молба, предявена от „Райфайзен лизинг България” ООД -
София ЗА ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ответниците „Сизиф” ЕООД, Сия Г.С., Д.И.Й. и
„Сизиф инвест” ЕООД – Варна дължат на ищеца солидарно заплащане на вземането по
заповед № 3561/23.06.2009 год. за изпълнение на парично задължение по чл.417
ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 6531/2009 год
по описа на РС – Варна, 34 състав.
Вземането – предмет на заповедта за изпълнение е
обективирано в запис на заповед от 15.11.2007 год., съдържащ всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ
и произвеждащ обвързващо издателя „Сизиф” ЕООД – Варна правно действие.
Ответниците С.Г.С., Д.И.Й. и „Сизиф инвест” ООД – Варна са положили подпис на
лицевата страна на ценната книга, с отбелязването, че авалират задължението,
поради което са пасивно-материално правно задължени по ефекта в качеството на
поръчители. Поръчителството е учредено съобразно изискуемата по чл.438 ТЗ
форма.
Предявените пасивно субективно присъединени претенции са
с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК. Искът е предявен при спазване на
особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК и е процесуално
допустим. Предмет на иска е фактическата, материалната, действителната дължимост
на сумите – предмет на издадената заповед за изпълнение. В това производство,
ищецът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, респ. ответникът
– възраженията си срещу него.
Между страните не
се спори, че процесният запис на
заповед на стойност 42 920, 96 евро, послужил като основание за издаване на
заповедта за изпълнение е съставен в изпълнение на чл. 7 от договор за финансов
лизинг № 004360- RF – 005/15.11.2007 год.
По силата на същия, „Райфайзен лизинг България” ООД /РЛБГ/ в качеството на
лизингодател е предоставил за ползване на лизингополучателя при условията на
финансов лизинг 1 бр. лек автомобил, подробно индивидуализиран в договора.
Договорът съдържа съществените елементи на правоотношение по смисъла на чл. 342
и следв. ТЗ.
Не се спори между страните и досежно обстоятелството, че
договорът е развален с едностранно изявление от лизингодателя, отправено в
хипотезата на чл. 35, ал.1 Общите условия
на РЛБГ на 09.10.2009 год.
В разпоредбата на чл.7 от договора, страните са
уговорили, че „за сбора от всички лизингови вноски с ДДС и остатъчната стойност с ДДС
лизингополучателят се задължава да издаде на РЛБГ запис на заповед на
предявяване и с уговорка „без протест”, вкл. да осигури авалирането му от С.С.,
Д.Й. и „Сизиф инвест” ООД.
Следователно – възникналото
каузално търговско правоотношение между страните е
обезпечено с менителнично такова. Издадените записи на заповед имат обезпечителна, гаранционна
функция.
Между страните се спори относно обема на обезпечения
дълг. Според изразеното от ищеца становище, записът на заповед обезпечава
изпълнението на всички задължения на лизингополучателя по конкретния договор за
финансов лизинг, вкл. и всички негови изискуеми задължения по договори за лизинг
с ищеца с оглед договорно определената взаимна обвързаност на правоотношенията
по чл. 10 и чл.11. Според становището на ответниците, записът обезпечава
единствено изпълнението на задължението за лизингови вноски, дължими до датата
да прекратяване на договорната връзка. На посоченото основание, ответниците, в
качеството на задължени по ефекта лица противопоставят относителни възражения за
погасяване на обезпечения дълг.
Във връзка с така очертания спорен предмет, съдът намира
следното:
Нормата на
чл.7 от сключения договор определя едновременно каузата и размера на
притезанието по ефекта. Лизингополучателят издава полица за обезпечаване на
бъдещото си изпълнение на периодично дължимите лизингови вноски и остатъчна
стойност, респ. размерът на менителничното задължение се определя според размера
на дължимите вноски по погасителния план. Всяко погасяване на изискуема вноска
намалява автоматично и обусловеното менителнично задължение, респ. кредиторът е
длъжен да върне издадения запис срещу издаден нов на стойност текущо дължимите
лизингови вноски / чл.19.5 от Общите условия на договора/. Така формираната и
обективирана в договора и ОУ воля на страните не поставя под съмнение въпроса, че
процесният запис на заповед обезпечава единствено главното задължение на
лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски и остатъчната стойност. По
волята на страните, всички други вземания на кредитора по договора, извън
посочените, не се обезпечават от гаранционната ценна книга, респ. наличието им е
ирелевантно за спора.
Процесният запис на заповед е издаден в изпълнение на
конкретен договор и обезпечава изпълнението на конкретно задължение по
същия. Обстоятелството, че
ответниците са задължени лица и по други договори с кредитора няма относимо
значение към разглежданото спорно право. Взаимната обвързаност на всички
договори между страните, прогласена в чл.10 и чл.11 се отнася до случаите на
неизпълнение, по начин, по който
неизпълнението по който и да е от договорите влече неизпълнение по всички
правоотношения. Нормата има релевантно значение в отношенията между страните при
всички случаи, когато неизпълнението като юридически факт поражда правомощия за
кредитора – пр. правото да обяви предсрочна изискуемост на дълга /чл. 29, ал.4
от ОУ/; правото да развали договора /чл. 35 от ОУ/ и да претендира неустойка
/чл. 29 от ОУ/. Смисълът на нормата
е да овласти лизингодателя с упражняването на санкционни правомощия и по
договорите, по които длъжникът е изправен. Взаимната обвързаност обаче не се
разпростира върху дадените по всеки договор конкретни обезпечения и привилегии.
При упражняването на санкционните си правомощия, кредиторът следва да ползва
конкретно уговорените гаранции за вземанията си по всеки конкретен договор. Не
се спори по делото, че записи на
заповед с гаранционна функция са издадени по всеки от лизинговите
договори.
С оглед на изложеното, съдът приема, че релевантентен за
изхода на спора е само размера на дълга по каузалното отношение, определен
съобразно погасителния план с настъпил падеж до датата на разваляне на
договорната връзка – 09.10.2009 год.
При определяне размера на дълга, въззивният съд изцяло споделя мотивите
на ОС, респ. препраща към тях, на основание чл.272 ГПК. Размерът на остатъка от
каузалния дълг - 4 890, 13
евро е определен при съобразяване на общо извършваните от длъжника плащания
/вкл. и тези, осъществени в хода на процеса/ и тяхното двустранно осчетоводяване
по конкретното правоотношение. Констатираното погасяване на главния дълг за
разликата над 4 890, 13 евро обуславя и погасяване на обусловеното
задължение по процесния гаранционен запис на заповед. Решението на ОС в
отхвърлителната му част за разликата от 4 890, 13 до 42 920,96 евро е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По частната
жалба в частта за разноските:
Въззивникът обжалва решението в частта за разноските като претендира присъждане
на възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Съдът съобрази, че страната не е
представила списък на разноските по чл.80 ГПК, но искането за присъждане на
дължимото юрисконсултско възнаграждение е обективирано в исковата молба. Пак там
се съдържа и размера на претендиранште разноски по чл.78, ал.8 ГПК, определен чрез
самоизчисление от страната. С оглед на изложеното, съдът приема, че исковата
молба обективира едновременно и списък на претендираните разноски и конкретно –
на дължимото юрисконсултско възнаграждение. В пледоарията си по същество, ищецът
изрично е претендирал разноски съобразно изчислението им по исковата молба. С
оглед на изложеното, съдът приема, че са налице предпоставките за допустимост на
жалбата в разглежданата част с оглед правилото на чл.80
ГПК.
На основание чл.78, ал.8 ГПК ЮЛ имат право на адвокатско
възнаграждение в случай, че са били защитавани от юрисконсулт. Юрисконсултското
възнаграждение се определя от съда според вида на исковете и на база Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, така, че
посочването на размера на юрисконсултското възнаграждение от страната не
обвързва съдебната инстанция. Отделно, присъждането на разноски следва да бъде
съобразено с принципа за съразмерност, според който разноските в полза на ищеца
следва да съответстват на приетите за основателни искови претенции /решение №
609/15.07.2010 год. на ВКС по ч.т.д.№ 256/2010 год./. При посочените критерии,
дължимите разноски по чл.78, ал.8 ГПК възлизат на 632, 56 лева и следва да бъдат
присъдени от въззивната
инстанция.
При изследване на спора в разглежданата част, съдът
намира, че ОС – Варна неправилно е приел, че липсата на списък по чл.80 ГПК е
пречка за присъждането на разноски. Списъкът с разноските не доказва нито
извършването им, нито основателността на претенцията за присъждане на посочените
от страната суми, а е само условие за обжалване на решението в тази му част /чл.
80 ГПК/.
Въззивникът обжалва и постановеното решение в частта, в
която в полза на ответника „Сизиф” ЕООД е присъден адвокатски хонорар.
Претендира се, че същият е прекомерен по смисъла на чл. 78, ал.5 ГПК и следва да
се редуцира до размер на 3 000 лева.
Договореният,
респ. заплатен адвокатски хонорар от ответника „Сизиф” ЕООД възлиза на 7 689 лева с ДДС.
Разноските
са осъществени във връзка със
защита по дело, чиито материален интерес възлиза на общо 83 944, 81 лева /42 920,96 евро/.
Минималното адвокатско възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №
1/09.07.2004 год. според така очертания материален интерес възлиза на 2128,90
лева. Тройният размер на възнагражението по смисъла на пар.2 ДР на Наредба №
1/09.07.2004 год. възлиза на 6 386,67 лева. Следователно, договореното и
заплатено адвокатско възнаграждение не надвишава драстично тройния размер на
минималното адвокатско възнаграждение.
Съдът
намира, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал.5 ГПК за намаляване на
адвокатското възнаграждение като прекомерно. Спорът е търговски, респ.
разглеждането му е осъществено с двойна размяна на съдебни книжа. Процесуалната
защита на ответника „Сизиф” ЕООД е осъществена чрез депозиране на отговор,
допълнителен отговор, участие в о.с.з. и изготвяне на писмени бележки. Спорът е
фактически и правно усложнен като в неговия предметен обхват е включено и
каузалното лизингово правоотношение, а по молба на ищеца – и всички налични
каузални отношения. Предвид изложеното, съдът намира, че заплатеният хонорар не
противоречи на принципа за справедливост и обоснованост съобразно чл.36, ал.2
ЗА.
Така мотивиран съставът на АС –
Варна
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 253/26.05.2010 год., постановено по т.д.1200/2009 год. по описа на ОС
– Варна в обжалваната част.
ОСЪЖДА
„Сизиф” ЕООД, ЕИК 103331191 със
седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.”Неофит Рилски” № 29, Сия Г.С., ЕГН
********** ***, Д.И.Й., ЕГН ********** *** и „Сизиф инвест” ЕООД, ЕИК 103941369
със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул. .”Неофит Рилски” № 29 ДА ЗАПЛАТЯТ СОЛИДАРНО на „Райфайзен
лизинг България” ООД, ЕИК 131206120 със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.”Гогол” № 18-20 сумата от 632, 56 лева, съставляващи дължимо юрисконсултско
възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК съразмерно на приетите за основателни искови
претенции.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване в едномесечен срок
от съобщението до страните пред ВКС на Република България при условията на
чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.