Р Е Ш Е Н И Е  № 110

Гр.Варна, 09.07.2010 год.

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на осми юни през две хиляди и десета година в състав:

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                             ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при участието на секретаря Е.Т., като разгледа докладваното от съдия П.ХОРОЗОВА в.т.д. № 41 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.196 и сл.ГПК /отм./ вр.§ 2 ПЗРГПК.

„Р. ХХ” ЕООД гр.Варна обжалва решение на ВОС № 468 от 04.11.2008г. по т.д.№ 279/2008г., с което е осъден да заплати на „А.-И” ЕООД гр.Пловдив сумите 10 080 лв. и 9 280 лв. като вреди от непризнат данъчен кредит по ДРА № 1603972 от 27.10.2006г. по фактури №№ 368 и 369 от 31.12.2004г., както и сумата 4 298.84 лв. -  начислено в същия ДРА обезщетение за забава върху горните суми за периода 15.01.2005г. – 27.10.2006г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба, и разноските по делото в размер на 3 347 лв. В жалбата се излага, че решението е недопустимо и неправилно, поради което се претендира неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. Насрещната страна изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението на ВОС да бъде оставено в сила.

За да се произнесе по предмета на въззивното производство, съдът съобрази следното:

Основанието на заявената искова претенция произтича от следните факти, посочени в исковата молба и уточненията по нея, изискани по реда на чл.100 ГПК /отм./, а именно: При извършена данъчна ревизия на правоприемника на „А.-И” ЕООД гр.Пловдив – „ЕТ А. – К.А.” в периода 01.01.2004г. – 31.12.2004г.  и с оглед извършените по нея констатации, с ДРА № 1603972/27.10.2006г. на ищеца не е признат данъчен кредит по ДДС по две фактури №№ 368 и 369, издадени от ответното дружество на 31.12.2004г. в общ размер на 19 360 лв., а също така са начислени лихви за забава върху тази сума за периода 15.01.05г. – 25.09.06г. в размер на 4 075.58 лв. За да се достигне до този неблагоприятен за ищеца резултат, ревизиращите органи са взели предвид, че данъчните фактури не са осчетоводени от ответника и не са включени в дневниците му за продажби, като при това управителят на дружеството писмено е декларирал, че не е издавал такива фактури. Те обаче са подписани от него и ищецът е извършил плащане по тях, както на дължимия ДДС, така и на данъчната основа. В исковата молба се сочи, че тези неправомерни действия на управителя на ответното дружество са довели до наложената на ищеца санкция по ДРА, като процесните суми се дължат от него на държавата, поради което е налице увреждане, чието обезщетяване се претендира. В хода на въззивното производство са представени доказателства, че са наложени обезпечителни мерки върху имущество на ищеца, с оглед обезпечаване на публичното вземане по ДРА № 1603972, а изпълнението му е спряно, до постановяване на влязло в сила решение. Представени са и доказателства, че ДРА в съответната част е влязъл в законна сила, след приключване на административно-съдебния контрол.

Ответникът оспорва исковата претенция. Твърди, че не е извършвал посочените във фактурите сделки и не е издавал фактури с №№ 368 и 369 от 31.12.2004г. В писмените бележки пред първата инстанция сочи, че в хода на производството не са събрани доказателства, установяващи, че декларацията на управителя пред данъчните органи е с невярно съдържание, още повече, че фактурите изхождали не от „Р.” ЕООД, а от „Р.” ООД, поради което липсвало противоправно деяние, от което да произтекат вреди. Счита, че в тази хипотеза по принцип задълженото към бюджета лице няма право да претендира вреди, т.к. се касае за данъци, които се събират от държавата и това е публична, а не частно-правна дейност. Във въззивното производство сочи още, че за ищеца не са настъпили вреди, т.к. няма доказателства задължението по ДРА да е платено. Твърди, че дори да има противоправно поведение на ответника, то не е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат.

С оглед изложените в исковата молба фактически обстоятелства съдът намира, че предявеният иск е бил правилно квалифициран от първоинстанционния съд по чл.49 ЗЗД. Обжалваното решение е валидно и допустимо и следва да се прецени неговата законосъобразност.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства във връзка със спорния предмет и доводите на страните, приема за установено следното:

На първо място, по делото са представени процесните фактури. От съдържанието им се установява, че са издадени от ответното дружество като доставчик, подписани са от управителя му Р.Х., а стоката /услугата/ е получена от ЕТ „А.”, чрез К.А.. Основателни са доводите на ищеца, че авторството на подписите върху фактурите не е оспорено по реда на чл.154 ГПК /отм./, поради което те са истински.

 Фактурите са редовни и са доказателство за сключените между лицата сделки /транспортни услуги, продажба на дървени елементи, дъски и греди/. По тях е извършено плащане, обстоятелство, което не е спорно между страните. Плащането съобразно чл.327 ал.1 ГПК се дължи при получаване на стоката /респ. при извършване на услугата/, поради което сочи за валидност на сделките, както и за тяхното двустранно изпълнение.

Представена е декларация, изходяща от управителя на ответното дружество с дата 21.06.2006г., в която той е декларирал за нуждите на ревизионното производство, че дружеството му не е издавало процесните фактури. Декларацията е с невярно съдържание, доколкото последното се опровергава с представянето на фактурите, носещи неговия подпис.

Не е спорно, че фактурите не са осчетоводени от ответника и не са включени в дневниците му за продажби.

Не се спори, че с цитирания по-горе влязъл в сила ДРА е установено, че ЕТ „А. – К. А.” е ползвал данъчен кредит по фактурите, в размер на 19 360 лв., на което не е имал право, поради неизпълнение на изискванията на чл.64 ал.1 т.2 във връзка с чл.55 ал.6 ЗДДС /отм./. Изискванията на закона се свеждат до това, че право на данъчен кредит възниква при начисляване на ДДС, а начисляването съвпада с момента, когато доставчикът издаде документ с посочване на данъка, отрази издадения данъчен документ в дневника за продажбите си, в счетоводството си - като задължение към бюджета и в съответната справка-декларация. В конкретната хипотеза е налице само първата изискуема от закона предпоставка, а именно – издаване от доставчика на данъчни документи, които обаче в нарушение на закона не са отразени в счетоводството му, в съответните регистри и т.н. Непризнатият данъчен кредит в горния размер формира част от изискуемите задължения на едноличния търговец към НАП, ведно с лихва за забава от 4 751.83 лв., изчислена за времето от 15.01.05г. до 27.10.06г.

С оглед горното, съдът прави следните правни изводи:

Налице са предпоставките за ангажиране отговорността на ответното дружество за вреди по реда на чл.49, вр.чл.45 ЗЗД. „Р.” ЕООД, чрез съответните длъжностни лица, не е изпълнил задълженията си като доставчик по ЗДДС /отм./, а като пряка последица от това ищецът, който е действал съобразно закона, е придобил качеството на длъжник по публично-правно вземане. Без самостоятелно значение за разрешаването на спора е обстоятелството, че ответникът чрез законния си представител е декларирал невярно пред НАП, че не е издавал процесните фактури, т.к. това не би променило резултата от данъчната ревизия. Изискуемото и безспорно данъчно задължение увеличава пасива на ищеца, поради което се квалифицира като загуба. Доколкото към настоящия момент не е установено същото да е изплатено, следва да се оцени фактът на предварително обезпечаване на изпълнението му в смисъл, че събирането на държавното вземане представлява сигурно събитие; както и възможността то да бъде погасено не само чрез плащане, а и по други, предвидени в ДОПК, способи.

Що се касае до конкретно разгледаното дело № 3991/2003г. с решение от 22.01.2009г. на ЕКПЧ, на което ответната страна се позовава, по него е прието, че Държавата не е установила /не е представила местни съдебни практики/, че задълженото по ДРА лице – получател на стоки има право на компенсация срещу виновното лице – доставчик, неспазило задължението си за отчитане на ДДС, за така причинените вреди. Такива практики вече са налице – вж. решение № 1158/05.11.2008г. на ВКС по гр.д.№ 3225/2007г., определение № 170 от 30.12.2008г. на ВКС по т.д.№ 480/2008г., определение № 55/03.02.2009г. на ВКС по т.д.№ 742/2008г. Освен това, решението е постановено и при различна фактическа обстановка – доставчикът е изпълнил задълженията си по ЗДДС, но с двумесечно закъснение.

С оглед горното, предявеният иск се преценява като основателен и следва да бъде уважен, а постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд – да бъде оставено в сила.

Въззиваемата страна не е представила доказателства за сторените пред ВнАС разноски, поради което такива не се присъждат.

Водим от гореизложеното, съставът на Варненския апелативен съд

Р   Е   Ш   И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение на ВОС № 468 от 04.11.2008г. по т.д.№ 279/2008г.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред Върховния касационен съд, при условията на чл.280 и сл. ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: