Номер 317/30.12. 2011 г. град Варна
На седми декември Година 2011 в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА Х.
ЧЛЕНОВE: ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА
АНЕТА БРАТАНОВА
Секретар Е.Т.
като разгледа докладваното от Мара Х.
в.т. дело номер 619 по описа за 2011 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на М.Х.К. ***, срещу решение №615/21.06.2011 г. по т.д. № 1671/2010 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е уважен предявения от „И.К.” АД гр. Варна иск с правно основание чл.135 ЗЗД и е признат за относително недействителен в отношенията между К. и ищцовото дружество договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.04.2009 г., обективиран в н.а. по н.д. №46/2009 г. на нотариус И.О., вписан в службата по вписвания под №ХХ т.ХVІІІ д. №ХХХ/ХХХХ г. вх. Рег. №ХХХХ/ХХ.ХХ.ХХХХ г., сключен между М.Х.К. и И.Й.К. от една страна и купувача „А.С.-Т.” АД гр. Варна от друга страна.
Въззивницата навежда доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, с оглед неправилното приложение на разпоредбата на чл.238 ал.2 ГПК, а в условие на евентуалност доводи за неправилност. Моли за обезсилване на обжалваното решение, евентуално за неговата отмяна и постановяване на друго, с което се отхвърли предявения иск, ведно с присъждане на разноските по делото. В съдебно заседания процесуалният представител на въззивника прави изявление, че не претендира разноски.
Въззиваемата страна „И.К.” АД гр. Варна оспорва жалбата, счита я за неоснователна и моли за потвърждаване решението на окръжния съд ведно с присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение, както за първата, така и за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна „А.С.Т.” АД гр. Варна не е изразила становище по жалбата.
Жалбата е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е изцяло неоснователна по следните съображения:
По оплакването за недопустимост на обжалваното решение с оглед неприлагане от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.238 ал.2 ГПК:
Фактическият състав на процесуалната норма на чл.238 ал.2 ГПК, пораждащ процесуалното право на ответната страна да поиска от съда прекратяване на делото и присъждане на разноски, изисква да са налице т.е. да се осъществили в кумулативна даденост следните отрицателни факти – ищецът да не се е явил в първото заседание по делото, да не е взел становище по отговора на исковата молба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие. Поради изискваната от закона кумулативна даденост, отсъствието на дори една от посочените по-горе предпоставки, изключва прилагането на разпоредбата на чл.238 ал.2 ГПК.
В конкретния случай, видно от материалите поделото, представител на ищеца не е присъствал в първото по делото съдебно заседание. Освен това ищецът не е заявил, че желае делото да се гледа в негово отсъствие. На л.44 от първоинстанционното дело се намира писмен отговор от ответната страна М.К., препис от който е изпратен на ищеца и получен от него на 04.01.2011 г.. Последното се установява от съдържанието на разписката на л.47. В рамките на двуседмичния срок по чл.372 ГПК, започнал да тече от датата на получаване на отговора на исковата молба, ищецът е депозирал молба, с която е изложил допълнителни пояснение по предявения иск. Този факт е достатъчен да изключи приложението на чл.238 ал.2 ГПК. Ето защо, като е отказал да приложи посочената процесуална норма, окръжният съд е приложил правилно закона, поради което и постановеното от него решение не се явява недопустимо.
По оплакването за неправилност на решението:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е кредитор на ответника М.К. за парични вземания в качеството й на авалист по представените с исковата молба валидни менителнични ефекти /записи на заповед/. Не се спори също, че по силата на процесния нотариален акт между М.Х.К. и нейния съпруг И.Й.К. от една страна и „А.С.Т.” АД гр. Варна от друга страна, на 16.04.2009 г. валидно е възникнало и се е осъществило облигационно правоотношение с вещноправен ефект по продажба на недвижим имот, собственост на двамата съпрузи – жилище на втори етаж със застроена площ от 140 кв.м. в поземлен имот, находящ се в гр. Варна, бул.”М. Луиза” №25, ведно с построената в същото дворно място самостоятелна стая, на посочената в нотариалния акт цена от 100 000 лева.
Спори се относно обстоятелствата за наличие на увреждане на ищеца от действията на ответницата К., изключване на увреждащия ефект от тези действия с оглед притежавано от нея имущество – всички акции от капитала на „М.Д.” ЕАД, в качеството й на едноличен собственик, отсъствие на знание у приобретателя по атакуваната продажбена сделка за увреждане на кредитора.
Възникването на правото по чл.135 ал.1 ЗЗД се предпоставя от наличието на действително вземане, увреждащи кредитора действия на длъжника, имащи за резултат намаляване възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника, знание за това увреждане, както у длъжника, така и у лицето, с което той е договарял, ако сделката е възмездна – чл.135 ал.1 изр. второ ЗЗД. Тези са установените от закона елементи от фактическия състав на преобразуващото право по чл.135 ЗЗД на кредитора да обяви за относително недействителни увреждащите го актове на длъжника. Законът е въвел и оборимата законова презумпция за знание у третото лице в хипотезите на чл.135 ал.2 ЗЗД.
Настояшият състав на съда приема, че с оспорената сделка, ответницата обективно е увредила своя кредитор в лицето на „И.К.” АД гр. Варна, поради следното:
Твърдението, че срещу прехвърлената собственост върху процесния недвижим имот в резултат на извършено между ответницата и купувача договорно прихващане на насрещни вземания до размера на по-малкото от тях, е получена равностойна престация е недоказано в процеса. Представените от ответницата писмени доказателства с писменото й становище от 09.03.2011 г. /л.64/ - договор за СМР и протокол от 16.04.20008 г., ведно със счетоводна справка, във връзка с възникнало в полза на третото лице-купувач вземане от продавача за сумата от 140 000 лв., са представени след срока за отговор на исковата молба и са без достоверна дата. Поради законовата преклузия по см. на чл.370 ГПК вр. с чл.373 ал.2 ГПК, настоящият състав не ги взема предвид, независимо, че първоинстанционният съд ги е приобщил към доказателствения материал по делото. Преди депозирането на посоченото писмено – становище ответницата на два пъти е подавала отговор на исковата молба на 25.11.2010 г. /л.40/ и 17.12.2010 г., но видно от съдържанието на тези отговори, в тях не сочи доказателствата, които иска да се съберат, както и не представя всички писмени доказателства, с които разполага, което е в нарушение изискването на чл. 367 ал.3 ГПК. По тези съображения съдът няма да обсъжда и показанията на допуснатите неправилно до разпит във въззивната инстанция свидетели и ги изключва от доказателствата по делото.
Договорът за продажба на недвижим имот е формален договор, нотариалната му форма е форма за действителност. С оглед твърдяната от ответницата договорна компенсация, същият би следвало да съдържа и уговорки в този смисъл, тъй като в тази твърдяна хипотеза те ще са свързани с възникналото по силата на продажбената сделка вземане на продавача от купувача за цената. До този момент няма два еднородни и заместими насрещни дълга, поради което няма как и да се извърши прихващане съгл. чл.103 ал.1 ЗЗД, дори и да се приеме, че третото лице – купувач има парично вземане от продавача, по силата на друга облигационна връзка.
Предвид изложеното съдът приема, че продажната цена е посочената в нотариалния акт в размер на сумата от 100 000 лева. Видно от заключението на СИЕ, неоспорено от страните и прието от съда, към датата 12.04.2009 г., когато е осъществена продажбата, справедливата пазарна стойност на имота е 388 100 лв., а тази преди ремонта – 228 000 лева. Следователно увреждащият ефект от оспорената сделка е доказан.
Горепосоченият извод не е опроверган и от обстоятелството, че ответницата е едноличен собственик на капитала на „М.Д.” ЕАД. Сам по себе си този факт не изключва увреждащия ефект на сделката. Това е така както с оглед правната природа на капитала на посоченото акционерно дружество като еманация на неговото имущество, така и с оглед правната характеристика на понятието акция, като част от този капитал, като членство в АД и като ценна книга. Първото не означава, че титулярът на акцията, макар и в случая на всички акции, има притезание за съответната част от капитала,а в случая за целия капитал, нито че е собственик на дружественото имущество. Акционерът няма вещни права върху това имущество. Той има членствени права, част от които при определени предпоставки имат /имуществен/ облигационен характер, които обаче в случая не са доказани. В този смисъл несъстоятелно е твърдението на ответницата, че само и единствено поради факта на притежавани от нея поименни акции от капитала е налице достатъчно ликвидно и секвестируемо имущество, от което кредиторът – ищец може да се удовлетвори.
Несъстоятелен е и доводът, че ответникът – купувач „А.С.Т.” АД е добросъвестен приобретател. Към момента на сключване на договора за продажба на недвижимия имот, дружеството купувач е било представлявано от другия ответник, съпруг на ответницата К., И.Й.К., в качеството му на законов представител на дружеството – негов изпълнителен директор. Съгласно разпоредбата на чл.135 ал.2 ЗЗД, знанието се предполага, когато третото лице – приобретател е съпруг на длъжника, негов низходящ, възходящ, брат или сестра. Касае се за оборима презумпция, която в случая не е оборена. Тя намира приложение и в случаите, когато приобретателят е юридическо лице, в чиито управителни органи участват лица с качеството по см. на чл.135 ал.2 ЗЗД, както е в конкретния случай. Това е така защото, те се явяват свързани лица по см. на § 1 от ДР на ТЗ /ДВ бр.63/1994 г./, а с оглед купувача по сделката – търговец и нормата на чл.287 ТЗ вр. с чл.286 ал.3 ТЗ сделката следва да се определи като търговска.
Съобразно изложеното по горе в мотивите на решението, искът е основателен и доказан, поради което се уважава.
Като е обосновал аналогичен краен резултат по мотиви, в едната си част сходни с изложените, окръжният съд постановил в тази му обжалвана част правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата страна „И.К.” АД гр. Варна чрез процесуалния си представител адв. Н. е поискала присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение за настоящата и за първа инстанция. Настоящият състав на съда намира, че след като тази страна не е поискала от първоинстанционния съд допълване или изменение на решението в частта за разноските в срока и по реда на чл.248 ГПК, искането й за разноски за първа инстанция, направено за пръв път в заседанието пред въззивната инстанция, се явява недопустимо. В останалата част досежно искането за присъждане на разноски за въззивната инстанция, същото е неоснователно, тъй като видно от представените със списъка на разноските по чл.80 ГПК копия от фактури, същите се отнасят единствено за адв. възнаграждение и доплащане по него за делото в окръжния съд.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №615/21.06.2011 г. по т.д. №1671/2010 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е уважен предявения от „И.К.” АД гр. Варна иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
В отхвърлителната му част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.