№ 52
30 март 2011 г., гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на двадесет и трети март, две хиляди и единадесета година, в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маринела Дончева
ЧЛЕНОВЕ: Пенка Христова
Петя Петрова
Секретар: В.Т.
Прокурор …
Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. № 99 по описа на съда за 2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 196 от ГПК и сл.от ГПК /отм./.
Образувано е по въззивна жалба на Община Варна, представлявана от кмета К. Й., подадена чрез юрисконсулт М.Й.,***/2009 г. по описа на ВОС решение № 1584/17.12.2010 г., с което Община Варна е осъдена да заплати на С.В.П. ***: сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в неполучени наеми за периода от 01.07.1998 г. – 31.07.2006 г. за отдадени под наем три търговски обекта, изградени върху имот пл.№ 2635 по плана на 19 - ти подрайон на гр. Варна, кв. „Чайка”, съответстващ на 743/1764 кв.м. ид.ч. от съсобствения на ищеца въз основа на реституция, недвижим имот с ид.№ 2562.215 идентичен на имот пл.№ 2635 с площ от 1764 кв.м. и с граници: имоти №№ 2562.214, 2562.148, 2562.146, 2562.145, на основание чл. 55, ал.1 пр.1 от ГПК, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 06.07.2006 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД и са присъдени разноски.
Жалбоподателят е настоявал, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е необосновано, като е молил за отмяната му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Изложил е съображения за неправилен извод на съда в насока липсата на периодичен характер на задължението. Касаело се до хипотезата на чл. 57 от ЗЗД, при която наемите от възстановения на ищеца имот се дължали едва след покана, каквато в случая била подадена едва след завеждане на делото /на 26.04.2006 г./. Освен това, общината не смущавала упражняването на правата от ищеца, който като съсобственик можел да си служи с нея, а обезщетение имал правото да претендира едва от деня на писменото поискване. Търговските обекти заемали малка част от имота, в който ищецът притежавал само 743 кв.м. и в този смисъл изобщо не му се дължало обезщетение.
В съдебно заседание, чрез упълномощения юрисконсулт, е поддържал жалбата.
Въззиваемият е подал писмен отговор, с който е оспорил жалбата. Изложил е съображения за правилността на обжалваното решение и е молил за оставянето му в сила. Посочил е, че е пратил покани до общината за неправомерно полученото от нея още на 21.08.2003 г., на 02.03.2004 г. и на 10.08.2004 г. По делото не били представени доказателства, ответникът да е съсобственик на имота, а неправомерно е събирал наемите от разположените в него търговски обекти. В съдебно заседание е поддържал становището си.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство -легитимиран да обжалва осъдителното решение на окръжния съд, като неизгодно за него. Жалбата е постъпила в срок и е редовна.
Решението на първата инстанция е валидно, но отчасти недопустимо по следните съображения:
Пред Окръжен съд – Варна, е бил предявен иск от С.В.П. *** за заплащане на сумата от 12 000 лв., представляваща, съответстващото на собствената му идеална част от недвижим имот, обезщетение в размер на част от събраните за осем години, в периода от 03.07.1998 г. до 03.07.2006 г., от ответника наеми за поставените с разрешението на последния в същия имот временни търговски обекти.
Ответникът първоначално е оспорил иска по съображения за липсата на облигационна връзка с ищеца. Заявил е и възражение за погасяване на иска по давност, предвид периодичността на вземането за наем и изсрочването му с изтичането на тригодишен давностен срок.
Ищецът е настоявал, че с решение Р-129 от 03.07.1998 г. на кмета на община Варна, на осн. чл. 1, ал.2 от ЗВСВНОИ му е била възстановена собствеността върху недвижим имот в гр.Варна, кв.”Чайка” 100, пл.№ 2641/ч/, по плана на 19 подрайон, с площ от 743 кв.м., целия от 2 000 кв.м., отчужден по ЗТСУ. Бил въведен във владение на 11.10.2000 г., като междувременно била попълнена и кадастралната основа на този имот и същият съответствал на имот пл.№ 2635 по плана на 19 подрайон на гр. Варна. Имотът бил държавна собственост, като със заповед от 22.05.2002 г. бил отписан от актовите книги за имотите – частна държавна собственост. Сочил е, че като съсобственик има право да ползва имота, но ответникът му пречи, защото е дал съгласие за изграждане на няколко временни постройки и събирал пълния размер на наемите от тях. Поискал е общината да бъде осъдена да му заплати наема, който му се полага като собственик на идеална част от процесния имот за времето през което неправомерно бил лишен да го получава, като периодът е уточнил /с молбата от 21.07.2006 г. на лист 14 от гр.д. № 4630/2006 г. на ВРС/ на 8 години, от месец юли 1998 г., считано от решението на Общината за възстановяване на собствеността от 03.07.1998 г. Т.е. процесният период е бил уточнен от 03.07.1998 г. до 03.07.2006 г. /точно осем години до датата на подаване на исковата молба в съда на 04.07.2006 г./. Окръжният съд е разгледал иска за периода от 01.07.1998 г. до 31.07.2006 г. т.е. излизайки извън пределите на претенцията за периода от 01.07.1998 г. до 02.07.1998 г. както и за периода от 04.07.2006 г. до 31.07.2006 г., поради което и производството по делото в тези части е недопустимо и следва да се прекрати, а решението на окръжния съд в тези части следва да се обезсили.
Въз основа на събраните по делото доказателства, Апелативен съд -Варна приема за установено от фактическа страна следното:
Не е било спорно между страните по делото, а и това се установява от събраните по делото доказателства, че с решение № Р-129 от 03.07.1998 г. на кмета на община –Варна, постановено по реда на чл.1, ал.2 от ЗВСВНОИ, на ищеца е била възстановена собствеността върху недвижим имот в гр.Варна, кв.”Чайка” 100, имот пл. № 2641 /ч./, 19 п.р., представляващ 743 кв.м. идеални части, от целия с площ от 2000 кв.м., отчужден от по ЗТСУ за „хотел и бюро на БГА Балкан” и съставен акт за държавна собственост № 391/25.04.1986 г. Със заповед № АО-1-7703 /320/ от 29.05.2001 г., областният управител на област с административен център Варна е отписал от актовите книги за недвижимите имоти – частна държавна собственост процесния имот, находящ се в гр.Варна, ж.к. „Чайка”, представляващ 743/2000 кв.м. ид.ч. от бивш имот 2641 /ч./, идентичен с имот 2635, съгласно заповед № Р -67/2001 г. на кмета на община Варна за попълване на кадастралната основа.
С приетата по делото съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж. Р. П. е установено, че имот пл. № 2641 /ч./ съответства на имот № 2635 от КП 1982 г. с площ от 1 764 кв.м., попълнен със заповед № Г -261 от 27.07.1994 г., а съгласно кадастралната карта на гр. Варна, одобрена със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г., имот пл.№ 2635 е идентичен на имот с ид.№ 2562.215 с площ от 1764 кв.м. и с граници имоти №№ 2562.214, 2562.148, 2562.146, 2562.145.
От горното се установява, че ищецът притежава 743 ид.части от имот с ид.№ 2562.215, целия с площ от 1764 кв.м.
По делото нито са били наведени твърдения, нито са били събрани доказателства за наличието на съсобственост между страните.
Установено е също така /с приетите по делото съдебно-технически експертизи на инж. П. и инж.Б. и с признанието на ответника в писмо изх.№ Рег. РД-6-94-С/134 от 14.09.2010 г./, че в долната южна част на посочения имот, въз основа на издадени от община Варна разрешения, са били поставени следните временни търговски обекти – снек бар „Ким” със застроена площ 63 кв.м. /част/, кафе –аперитив „Бедрок” с площ от 64,98 кв.м. и магазин за риба със застроена площ от 38 кв.м. Според заключението на вещото лице на инж. Й. Б., допълнено от 16.11.2010 г., което е изготвено компетентно и безпристрастно и не е оспорено от страните, събраните от ответника наеми за посочените обекти за целия процесен период възлизат на сумите от 17 061,48 лв. от снек бар „Ким” със застроена площ от 63 кв.м. и стопанисван от ЕТ „Иво Коларов”, 11 052,88 лв. от кафе –аперитив „Бедрок” със застроена площ от 64,98 кв.м., стопанисвано от ЕТ „Владимир Стефанов 77” и 2 710,05 лв. от магазина с площ от 38 кв.м., стопанисван от ЕТ „Коши – Николай Иванов” или общо 30 824,41 лв. В заключението на вещото лице, в табличен вид са посочени по периоди, за всеки отделен обект и наемател, събраните наеми от общината. Така, видно от приложението, реално събраните наеми в рамките на глобалния период от 03.07.1998 г. до 03.07.2006 г. са за годините от 2000 г. до 2005 г. вкл. За периода преди 2000 г. и след 2005 г. не са налице доказателства за събирани наеми от общината.
При така изнесената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
Доколкото ищецът е твърдял, че е собственик на 743 кв.м. в идеални части от процесния имот, възстановени му с решение на кмета на община –Варна по чл. 1, ал.2 от ЗВСВНОИ от 03.07.1998 г., в който имот с разрешение на ответника са били поставени от трети лица временни търговски обекти и общината е събирала целия наем от тях през процесния период от 03.07.1998 г. до 03.07.2006 г. и предвид претенцията на ищеца за заплащане от ответника на част от събраните от него наеми, позовавайки се на собствеността си върху ид.част от имота, се налага извода за предявен иск с правна квалификация чл. 93 от ЗС във вр. с чл.59 от ЗЗД. Разпоредбата на чл.93 от ЗС, предвижда, че добивът от вещта като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й. В настоящия казус, ищецът претендира от ответника да му заплати съответстваща на идеалната му част от имота, част от събраните от последния наеми за поставените с негово разрешение временни търговски обекти в имота.
Окръжният съд е разгледал именно този иск, макар да е дал неправилна квалификация на същия по чл. 55, ал.1 пр.1 от ЗЗД. В случая, тъй като първата инстанция е изследвала именно твърдените от ищеца факти и се е произнесла по тях, не се касае до разгледан друг, вместо предявения иск, а само до неправилно определяне на правното основание на иска, което настоящата инстанция, разглеждайки иска по същество следва да поправи. Искът по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД предполага твърдения, че ответникът е получил от ищеца нещо недължимо, както и да се претендира връщането му. Такива твърдения в случая не са налице.
Тъй като събраният наем от имота се дължи на собственика, ответникът следва да заплати на ищеца такава част от него, каквато съответства на частта му в собствеността, в случая 743 / 1764. При това съотношение, дължимата на ищеца част от събрания от ответника наем от имота за процесния период от 03.07.1998 г. до 03.07.2006 г. /за целия имот в общ размер от 30 824,41 лв./ се равнява на сумата от 12 983,29 лв.
По възражението за погасяване на иска по давност.
Настоящата инстанция не споделя доводите на въззивника за приложимост в случая на кратката тригодишна погасителна давност, по съображения, че вземането е такова за наем. Макар и вземането на ищеца да е формирано на база събрания от ответника наем, то не съставлява такова по договор за наем и спрямо него не намира приложение разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД, а общата петгодишна погасителна давност съгл. чл. 110 от ЗЗД. Давността, според чл.114 от ЗЗД, започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, което в случая е станало в момента на събиране наемите от ответника. Именно от този момент той ги дължи на собственика.
При положение, че претенцията на ищеца е предявена на 04.07.2006 г. се налага извода, че искът е погасен по давност за периода преди 04.07.2001 г. т.е. за събрания наем, съответстващ на частта на ищеца /743/1764/ и равняващ се на сумата от 1 425,60 лв. Следователно, искът е погасен по давност за периода от 03.07.1998 г. до 04.07.2001 г. и за горницата над сумата от 11 557,69 лв.
В този смисъл, предявеният иск се явява основателен до размер на 11 557,69 лв., като за горницата до претендираните 12 000 лв. същият е неоснователен като погасен по давност.
По изложените съображения, решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта, с която искът е уважен за горницата над сумата от 11 557,69 лв. до 12 000 лв. касаеща периода от 03.07.1998 г. до 04.07.2001 г. и в тази част – искът следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода от въззивното производство и на осн. чл. 64 от ГПК /отм./, въззивникът – Община Варна следва да заплати на въззиваемия С.П. сумата от 144,50 лв., представляваща сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. С.П. също дължи заплащане на разноски на Община Варна за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 34,28 лв., съразмерно на уважената част от жалбата.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1584/17.12.2010 г., постановено по гр.д.№ 2507/2009 г. по описа на Варненския окръжен съд в частта, с която Община Варна е осъдена да заплати на С.В.П. с ЕГН ********** ***, обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в неполучени наеми за отдадени под наем три търговски обекта, изградени върху имот пл.№ 2635 по плана на 19 - ти подрайон на гр. Варна, кв. „Чайка”, съответстващ на 743/1764 кв.м. ид.ч. от съсобствения на ищеца въз основа на реституция, недвижим имот с ид.№ 2562.215 идентичен на имот пл.№ 2635 с площ от 1764 кв.м. и с граници: имоти №№ 2562.214, 2562.148, 2562.146, 2562.145, за горницата над сумата от 11 557,69 лв. до 12 000 лв. за периода от 03.07.1998 г. до 04.07.2001 г., ведно с лихвите върху тази разлика, начиная от 06.07.2006 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ ИСКА в частта за горницата над сумата от 11 557,69 лв. до 12 000 лв. за периода от 03.07.1998 г. до 04.07.2001 г.
ОБЕЗСИЛВА решение № 1584/17.12.2010 г., постановено по гр.д.№ 2507/2009 г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е уважен иска за периода от 01.07.1998 г. до 02.07.1998 г. и от 04.07.2006 г. до 31.07.2006 г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1584/17.12.2010 г., постановено по гр.д.№ 2507/2009 г. по описа на Варненския окръжен съд в останалата му обжалвана част, с която Община Варна е осъдена да заплати на С.В.П. с ЕГН ********** ***, обезщетение за лишаване от ползване, изразяващо се в неполучените наеми за отдадени под наем три търговски обекта, изградени върху имот пл.№ 2635 по плана на 19 - ти подрайон на гр. Варна, кв. „Чайка”, съответстващ на 743/1764 кв.м. ид.ч. от съсобствения на ищеца, въз основа на реституция, недвижим имот с ид.№ 2562.215 идентичен на имот пл.№ 2635 с площ от 1764 кв.м. и с граници: имоти №№ 2562.214, 2562.148, 2562.146, 2562.145, до размер на сумата от 11 557,69 лв., дължима за периода от 04.07.2001 г. до 03.07.2006 г., ведно със законните лихви върху същата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Община гр.Варна да заплати на С.В.П. с ЕГН ********** ***, сумата от 144,50 лв., представляваща сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от жалбата.
ОСЪЖДА С.В.П. с ЕГН ********** *** да заплати на Община Варна сумата от 34,28 лв., представляваща сторени във въззивното производство разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от жалбата.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и по реда на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: