№ 47
04 май
2010 г., гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на двадесет и първи април,
две хиляди и десета година, в публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Пенка
Христова
ЧЛЕНОВЕ:
Иван Лещев
Петя Петрова
Секретар: Ю.К.
Прокурор:
Като
разгледа докладваното от съдия П.П. в.гр.д. № 63 по описа на съда за 2010 г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 218 з ГПК /отм./,
след отмяната от ВКС, с решение № 230 от 03.02.2010 г. по т.д. 52/2009 г. на
решение №115 от 27.06.2008 г. на Варненския апелативен съд по гр.д. № 159/2008
г., с което е било частично отменено
решение № 83 от 18.02.2008 г. на Варненския окръжен съд по
т.д. № 810/2007 г., с което са били отхвърлени предявените от Министерство на
отбраната срещу „Сдружение на спортни клубове Черно море” гр.Варна, искове за
заплащане на обезщетения за ползване на имоти, предмет на договор за наем № 21-К
от 31.10.1997 г. след прекратяването му за периода и № 20 –К от 29.09.1997 г. за
периода 23.10.2003 г. до 21.01.2006 г. общо за сумата от 25 089,06 лв.,
както и кумулативно съединен иск по чл. 86 от ЗЗД за сумата 22 809,06 лв.,
претендирана като обезщетение за вреди от забава в плащането на обезщетенията за
ползването по двата договора за периода от 23.10.2003 г. до завеждане на
исковата молба в съда, а в останалата отхвърлителна част решението е било
оставено в сила.
След цялостното отменяване на решението на Апелативен съд
Варна, Върховният касационен съд е върнал делото за ново разглеждане в друг
състав, като е посочил необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени
действия по определяне конкретния размер на дължимото обезщетение с оглед
релевираното на осн. чл.111 б. „б” ЗЗД възражение за погасителна давност, както
и на размера на мораторната лихва при съобразяване на отправените от ищеца
покани до ответника, вкл. и тази с писмо
изх. № 22-02-284/05.08.2004 г.
Въззивната жалба е подадена
от Министерство на отбраната против Решение № 83 от 18.02.2008 г., постановено
по т.д. № 810 по описа на Окръжен съд – Варна за 2007 г., с което са били
отхвърлени исковете на Министерство на отбраната гр.София срещу „Сдружение на
спортните клубове Черно море”, сдружение с нестопанска цел със седалище гр.Варна
за сумите: - 14 838 лв., претендирана като обезщетение за ползване на имот,
предмет на договор за наем № 21-К
от 31.10.1997 г., след прекратяване на наемния договор за периода от 23.10.2003
г. до 21.01.2006 г., за сумата 7 971, 06 лв., претендирана като обезщетение
за ползване на имот, предмет на договор за наем № 20-К от 29.09.1997 г. след
прекратяване на наемния договор за периода от 23.10.2003 г. до 21.01.2006 г. и
сумата общо 22 809,06 лв., претендирана като обезщетение за вреди от забава
в плащането на обезщетенията за ползване по двата договора за периода от
23.10.2003 г. до завеждане на исковата молба в съда и Министерството на отбраната е било осъдено да плати на „Сдружение на
спортни клубове Черно море” сумата от 900 лв. сторени по делото
разноски.
Въззивникът е сочил, че
обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и
необоснованост, като е молил за отмяната му и за уважаване на исковете в
претендираните размери, както и за присъждане на сторените по делото разноски.
Изразил е несъгласие с изводите на първата инстанция за липса на активна
легитимация на Министерство на отбраната да претендира плащане на обезщетението
и лихвите за забава за целия период, както и за времето след 05.04.2005 г.,
когато имотът е бил предаден за управление и стопанисване на Министерство на
правосъдието. Освен това е настоявал, че неустойката по т.14 от договорите за
наем, уговорена в петкратния размер на наемната цена се дължала ежемесечно, а не
еднократно. Необосновано било прието от първоинстанционния съд в обжалваното
решение, че не е установено ползването на имота по договор № 20-К/29.09.1997 г.,
доколкото същият бил в сила между страните за целия срок на договора, не бил
прекратен и наемателят е плащал наем. В съдебно заседание,
чрез своя процесуален представител е поддържал жалбата, като е поискал и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Насрещната страна е оспорила жалбата в писмения си
отговор, настоявала е, че решението на първата инстанция е правилно и молила за
оставянето му в сила, както и за присъждане на сторените във въззивното
производство разноски. Навела е и ново възражение за погасяване на исковете за
главниците по давност за времето до м.септември 2004 г.
Съдът, като извърши проверка на
допустимостта на въззивната жалба, намира следното:
Въззивната жалба е подадена от
ищеца по делото – легитимиран да обжалва отхвърлителното решение на първата
инстанция, като неизгодно за него. Жалбата е редовна и е подадена в
срок.
Съдът,
след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно, но
частично недопустимо в частта, с която съдът е отхвърлил иска по чл. 86 от ЗЗД
за горницата над сумата от 2 725,21 лв. до 22 809,06 лв. – обезщетение
за забава за времето от 23.10.2003 г. до 11.09.2007 г., тъй като окръжният съд е
излязъл извън предмета на спора и се е произнесъл по непредявена част от иска.
Затова, решението на Варненския окръжен съд в тази част подлежи на обезсилване,
а производството – на частично прекратяване.
Предмет
на производството пред Окръжен съд
–
Варна,
след изменението им по реда на чл. 116 от ГПК /отм./ са
били обективно съединените искове на Министерство на отбраната, предявени срещу
„Сдружение на спортните
клубове Черно море” гр.Варна, за заплащане на сумите от:
-14 838 лв.- неустойка за периода от 23.10.2003 г. до 21.01.2006 г.,
уговорена в чл.14 от договора за наем № 21-К от 31.10.1997 г. за заемане на
имота от наемателя, след прекратяване на договора; - 7 971, 06 лв. -
неустойка за периода от 23.10.2003 г. до 21.01.2006 г., уговорена в чл.14 от
договора за наем №№ 20-К от 29.09.1997 г. за заемане на имота от наемателя, след
прекратяване на договора; - 2 725,21 лв. – обезщетение за забава в
плащането на неустойките в общ размер от 22 809, 06 лв. за периода от
23.10.2003 г. до 11.09.2007 г. Ищецът е настоявал и за присъждане на законните
лихви върху първите две суми, както и за заплащане на сторените по делото
разноски.
Ответникът е оспорвал
исковете за неустойка по следните съображения: - имотите, предмет на двата
договора за наем не били предадени от наемодателя и следователно неизползвани от
наемателя, поради което не се дължала неустойката за лишаване от ползването им;
- евентуално, договор за наем № 21-К от 31.10.1997 г. не бил прекратен, поради
трансформирането му в безсрочен, което също обосновавало извода за недължимост
на неустойката; - имотите, предмет на наемните договори, били предадени за
управление на Министерство на правосъдието от 05.04.2005 г. и за периода след
тази дата ищецът не се явявал материално легитимиран да претендира неустойката;
- евентуално спрямо първите и възражение, че неустойката била дължима само
еднократно, а не за всеки месец от прекратяване на договора, както и такова за
нейната прекомерност.
Въз
основа на събраните по делото доказателства, Апелативен съд - Варна приема за
установено от фактическа страна следното:
Между
Министерство на отбраната, чрез началника поделение 18880 – Варна и „Сдружение на спортните клубове Черно
море” гр.Варна,
били
сключени договори за наем № 20-К от 29.09.1997 г. и № 21-К/31.10.1997 г., по
силата на които Министерството предоставило на съконтрахента си ползването на
два имота – публична държавна собственост /съгласно акт за публична държавна
собственост № 2 от 07.03.1997 г., предоставена стопанисване и управление на МО/
за срок от три години, считано
от 01.10.1997 г. до 30.09.2000 г.
срещу заплащане на наемна цена съответно от 48 /деноминирани/ лв. и
28, 80 /деноминирани/ лв. С
анекс от 25.11.1999 г., наемът по договор 21-К/31.10.1997 г. бил увеличен на
сумата от 90 лв.
Според
чл. 14 от двата договора за наем, за времето, през което наетият имот е бил зает
от наемателя след прекратяване на договора, последният дължал на наемодателя
неустойка в размер на петорния наем по договора.
Сроковете
на ползване и по двата договора са изтекли на 30.09.2000 г. и последните са
прекратили действието си. Този извод се налага с оглед неприложимостта на чл.
236, ал.1 от ЗЗД за трансформиране на договорите в безсрочни, предвид
специалната разпоредба на чл.16 от ЗДС, касаеща максималния срок за отдаване под
наем на имоти – публична държавна собственост. Липсата на доказателства по делото за
предаването на имотите от наемодателя на наемателя не се отразява на тяхната
действителност. Договорът за наем е консенсуален такъв и същият се счита сключен
с постигането на съгласие по съществените му условия, което в случая е било
сторено. Предаването на имота е задължение на наемодателя, произтичащо от
сключения договор, чието неизпълнение дава правото на другата страна да го
развали. Докато, обаче това право не е упражнено, наемателят е длъжен да
изпълнява всички свои задължения по договорите. Щом договорите за наем са били
прекратени с изтичането на срока им, а не са били развалени преди това, то
наемателят следва да изпълни задълженията си, възникнали от прекратения
договор като освободи и предаде на
наемодателя същите. По делото липсват доказателства това да е било сторено от
ответника.
На
08.10.2003 г., наемодателят е пратил покана на наемателя за освобождаване на
имотите, предмет на прекратените два договора за наем и за заплащане на
неустойка по т.14 от същите. Получаването на същата ответникът е оспорил.
Липсата на отбелязване на имената и качеството на лицето, подписало се в
поканата за ССК „Черно море”, налага извода, че същата не е била връчена на
ответника.
На
05.08.2004 с писмо рег.№ 22-02-2284, наемателят е бил уведомен, че поради
неосвобождаване на имотите, предмет на прекратените договори за наем следва да
заплаща неустойки в месечен размер съответно от 240 лв. и 450 лв., изчислени в
петкратния размер на наемната цена, дължими до освобождаване на имотите.
Поканата е била връчена на „Сдружение на спортни клубове
Черно море” чрез
Б.Бонев - законен представител на юридическото лице, който е подписал същата с
възражение заради „увеличението на месечния наем”. Като забележка е допълнил, че
от 23.10.2003 г. му е било отказано плащане на наем за земята.
Заплащането
на наем от ответника - до 23.10.2003 г. и изразеното несъгласие „с увеличението
му” /неустойката в размер на петорния месечен наем/ също е в подкрепа на извода,
че към този момент имотите по двата договора за наем са били заети от
наемателя.
С
решение № 234 от 05.04.2005 г. на Министерски съвет на Република България,
имотът – публична държавна собственост, част от който е бил предмет на двата
договора за наем, е бил отнет от Министерството на отбраната и предоставен за
безвъзмездно управление на Министерство на правосъдието. На 26.01.2006 г. с
нарочен протокол, имотът -публична държавна собственост е бил предаден от
Министерство на отбраната – на Министерство на
правосъдието.
На 03.04.2006 г., ищецът е пратил на
ответника последващо писмо № 22-02-2284/03, за заплащане на сумата от
25 715,89 лв. – обезщетение по чл.14 от договорите за наем, за
неоснователното ползване на имотите, предмет на прекратените договори. Липсват,
обаче доказателства за връчването на това писмо на представител на
ответника.
По
делото са изготвени две съдебно икономически експертизи за размера на дължимото
обезщетение и мораторни лихва в различни варианти.
Така
установената фактическа обстановка по делото води до следните правни изводи:
Предявените искове черпят своето правно основание от разпоредбата на чл. 92 от
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
От
обсъдените по – горе в решението доказателства се установява, че между страните
по делото са били сключени два договора за наем за срок от три години, който
срок е изтекъл на 29.09.2000 г. С прекратяването на договорите поради изтичане
на срока, е възникнало задължението на наемателя да ги върне на наемодателя.
Данни това да е било сторено от ответника по делото не са налице по делото. За
заемането на имотите от наемателя, след прекратяване на двата договора, е била
предвидена неустойка, дължима ежемесечно и определена по размер от петкратния
наем.
За
периода от 05.04.2005 г. до 21.01.2006 г., исковете за заплащане на неустойка по
двата договора съответно по договор № 21-К/31.10.1997 г. в размери 4 295
лв. и по договор № 20-К/29.09.1997 г. в размер на 2 290 лв. са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, поради липсата на материално-правна
легитимация на ищеца, предвид отнемането на имота от Министерство на отбраната и
предоставянето му безвъзмездно за управление на Министерство на правосъдието с
решение № 234 от 05.04.2005 г. на Министерски съвет. Това обстоятелство е
намерило отражение и в акта за държавна собственост, където на 25.05.2005 г. е
била направена съответната бележка. Отнемането е било извършено с акта на
Министерския съвет от 05.04.2005 г. и от тази дата следва да се счита, че
легитимиран да упражнява правата на държавата по отношение на имота - публична
държавна собственост е Министерство на правосъдието. Затова, съдът не споделя
възраженията на жалбоподателя за прекратяване на правомощията му по отношение на
имота, считано от датата на неговото фактическо предаване.
Ответникът
не е ангажирал доказателства в насока на възражението си за прекомерност на
неустойката, а и предвид определянето й на база изключително занижен размер на
наемна цена / останала непроменена от 1997 г. и 1999 г. по двата договора/,
същата не следва да бъде редуцирана.
Ежемесечната
неустойка по чл.14 от договорите за наем е била изискуема от прекратяване на
двата договора с изтичането на сроковете им. Исковата молба за плащането й е
била депозирана в съда на 11.09.2007г. Предвид приложимостта в казуса на
разпоредбата на чл. 111, б. „б” ЗЗД, която гласи, че с изтичането на тригодишна
давност се погасяват вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен
договор, главните искове са погасени по давност за периода от 23.10.2003 г. до
11.09.2004 г.
Съгласно
заключението на вещото лице М.П., което съдът кредитира като изготвено
компетентно и безпристрастно, от лице със специални знания в изследваната
област, дължимата неустойка по договора за наем № 21-К/31.10.1997 г. за периода
от 11.09.2004 г. до 04.04.2005 г. се равнява на сумата от 3 060 лв., а по
договора за наем № 20-К/29.09.1997 г. за същия период – на сумата от 1 632
лв. До тези размери исковете за главниците следва да бъдат уважени, а за
горниците до претендираните размери съответно от 3 060 лв. до 14 838
лв. по първия и от 1 632 лв. до 7 971,06 лв. по втория договор –
исковете подлежат на отхвърляне.
С
получаване на 13.10.2004 г. на поканата за плащане на неустойките, ответникът е
бил поставен в забава, поради което същият държи обезщетение за вредите от
забавеното изпълнение на паричното задължение, определено по размер от законните
лихви върху поетапно натрупаната сума на ежемесечно дължимите неустойки /в
глобален размер от 3 060 лв. и 1 632 лв./, начиная от 14.10.2004 г. до 11.09.2007 г. Съобразно
заключението на вещото лице по икономическата експертиза, събрана пред
настоящата инстанция, мораторните лихви се равняват на сумите съответно
1 083,30 лв. и 577,87 лв. или общо 1661,17 лв. До този размер искът по
чл.86 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен, като за горницата до
претендираните – 2 725,21 лв. - отхвърлен.
Тъй
като длъжникът продължава да бъде в забава в плащането на главниците и след
датата на подаване на исковата молба в съда, върху сумите от 3 060 лв. и
1 632 лв. следва да бъдат начислени мораторни лихви от 11.09.2007 г. до окончателното им
изплащане.
С
оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която
съдът е отхвърлил исковете по чл.92 от ЗЗД за неустойки съответно до размери от
3 060 лв. и 1 632 лв. и ответникът осъден да ги заплати, както и в
частта, с която окръжният съд е отхвърлил иска по чл. 86 от ЗЗД за горницата над
сумата от 1 661, 17 лв. до претендираните 2 725,21
лв.
С
оглед изхода от спора и на осн. чл. 64 от ГПК /отм./, ищецът дължи на ответника
сумата от 2 033,13 лв., представляваща съразмерна на отхвърлената част от иска,
част от платеното адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител за
всички инстанции, или същият следва да бъде осъден да заплати още 1 133,13
лв., предвид присъдените от окръжния съд 900 лв. Уговореното адвокатско
възнаграждение не е прекомерно, защото същото е изчислено в размерите съгласно
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Ответникът също дължи на ищеца заплащане на разноски, съразмерно
на уважената част от исковете, в размер на сумата от 66,70 лв. за възнаграждения
на вещите лица и 714,72 лв. - юрисконсултско възнаграждение за всички инстанции.
Ищецът следва да заплати по сметка на Апелативен съд –Варна и сумата от 515,67
лв. дължими държавни такси за всички инстанции, съразмерно на уважената част от
исковете.
По
изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
решение
№ 83 от 18.02.2008 г. на Варненския окръжен съд по
т.д. № 810/2007 г. В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявеният от Министерство на отбраната срещу „Сдружение на спортни клубове Черно море”
гр.Варна иск по
чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за вредите от забавата в плащането на
неустойките, определено по размер от законните лихви за периода от 23.10.2003 г.
до 11.09.2007 г. за горницата над
2 725,21 лв. до 22 809,06 лв. и в тази част ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО
ПО ДЕЛОТО.
ОТМЕНЯ решение
№ 83 от 18.02.2008 г. на Варненския окръжен съд по
т.д. № 810/2007 г. в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният
от Министерство на отбраната срещу „Сдружение на спортни клубове Черно море”
гр.Варна иск за
заплащане на неустойка по чл.14 от договор за наем № 21-К/31.10.1997 г. до размер на сумата от 3 060 лв.,
също в ЧАСТТА, с която е отхвърлен, предявеният от
Министерство на отбраната срещу „Сдружение на спортни клубове Черно море”
гр.Варна иск за
заплащане на неустойка по чл.14 от договор за наем № 20-К/29.09.1997 г. до размер на сумата от 1 632 лв.,
КАКТО И В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от Министерство на отбраната срещу „Сдружение на спортни клубове Черно море”
гр.Варна иск за
заплащане на обезщетение за вредите от забавата в плащането на неустойките,
определено по размер от законните лихви за периода 14.10.2004
г. до 11.09.2007 г. до размер на сумата от
1 661,
17 лв. и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Сдружение на спортни клубове Черно море”
гр.Варна, рег.по
ф.д. № 4704/1990 г., със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул. „Н.Й.Вапцаров” №9,
представлявано от С. В. и Б. Б. заедно и поотделно, да заплати на Министерство
на отбраната гр.София: - сумата
от 3 060 лв., представляваща
неустойка за периода от 11.09.2004 г. до 04.04.2005 г., уговорена в чл.14 от
договор за наем № 21-К/31.10.1997 г. за ползване на имота след прекратяване на
договора, ведно със законните лихви, начиная от 11.09.2007 г. до окончателното
изплащане на задължението; - сумата от 1 632 лв., представляваща
неустойка за периода от 11.09.2004 г. до 04.04.2005 г., уговорена в чл.14 от
договор за наем № 20-К/29.09.1997 г. за ползване на имота след прекратяване на
договора, ведно със законните лихви, начиная от 11.09.2007 г. до окончателното
изплащане на задължението; - сумата от 1 661,17
лв.,
представляваща обезщетение за вредите от забавата в плащането на неустойките,
определено по размер от законните лихви за периода 14.10.2004
г. до 11.09.2007 г.; - сумата от 66,70
лв. разноски по делото; - сумата от 714,72 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА
Министерство на
отбраната гр.София да заплати на Сдружение на спортни клубове Черно море”
гр.Варна, рег.по
ф.д. № 4704/1990 г., със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул. „Н.Й.Вапцаров” №9,
представлявано от Симеон Варчев и Бончо Бончев заедно и поотделно, сумата от
1 133,13
лв.
– адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА Сдружение на спортни клубове Черно море”
гр.Варна, рег.по
ф.д. № 4704/1990 г., със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул. „Н.Й.Вапцаров” №9,
представлявано от С. В. и Б. Б. да заплати по съответната сметка на Апелативен
съд –Варна сумата от 515,67 лв. –
дължими държавни такси, съразмерно на уважената част от иска.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 83 от 18.02.2008 г. на Варненския окръжен съд по
т.д. № 810/2007 г. в останалата му
отхвърлителна част, както и в частта на присъдените на ответника разноски от 900
лв.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис
от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
………………………….