Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 119

гр.Варна, 27.10.2010 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 23.09.2010 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

 ИВАН ЛЕЩЕВ

при секретаря В.Т., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 399/2010 год. по описа на Апелативен съд гр. Варна, гр.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК по жалба, подадена от „Домостроене инженеринг” АД срещу Решение № 484/15.04.2010 год. по гр.д. № 1928/2009 год. на Окръжен съд гр.Варна, с което е уважен искът с правно осн. чл. 19 ал.3 ЗЗД, предявен от Е.Т.К. за обявяване на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.10.2007 год., за окончателен. Въззивникът развива доводи, че в резултат от неправилно тълкуване и прилагане на закона и в частност – чл. 26 ал.3 ЗДДС, първоинстанционният съд е достигнал до погрешния извод, че ищцата е изправна страна по предварителния договор. Наред с това счита, че  решението в частта за разноските противоречи на чл. 69 ал.1 т.4 вр. т.2 ГПК, в резултат от което в негова тежест са присъдени разноски с 2090,32 лв в повече от действително дължимия размер, като моли в тази част решението да бъде отменено. Моли също за намаляване на присъдения адвокатски хонорар от 7800 лв поради неговата прекомерност и свеждането му до размера, определен с чл.36 от Закона за адвокатурата.

Постъпил е писмен отговор от ответницата Е.Т.К., в който се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане за оставяне в сила на решението.

Съставът на Апелативен съд гр.Варна намира, че жалбата е подадена в срок от легитимирана страна и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следните мотиви:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД от Е.Т.К. срещу „Домостроене инженеринг” АД за обявяване на сключения на 22.10.2007 год. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот за окончателен.

Няма спор между страните по отношение факта на сключване на предварителния договор и неговото съдържание, както и по отношение факта на плащане от страна на купувачката на уговорената покупна цена в размер на 66 605 евро, с включен ДДС. За извършените плащания ответникът е издавал фактури, установяващи размера на вноските и момента на извършването им. Безспорно е също, че след осъществяване на плащанията ответникът е бил поканен с нотариална покана за сключване на сделката, но не се е явил пред нотариуса.

Спорът се съсредоточава относно въпроса, явява ли се ищцата изправна страна по договора, като е отказала да заплати на продавача сумата 703,45 ЛВ, представляваща ДДС върху дължимите по сделката местни данъци и таксата за вписване по нотариалния акт, изискуеми съгласно чл. 26 ал.3 т.1 ЗДДС.

След обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, настоящият състав намира следното:

От значение за спора е да се установи налице ли е изпълнение на задълженията, поети от страните по предварителния договор, а те са следните: купувачът да заплати на продавача уговорената покупна цена, а последният – да прехвърли собствеността на обещания имот. Размерът на покупната цена и сроковете на нейното заплащане са уговорени в предварителния договор. В цената е включен ДДС, а заплащането му се установява от издадените данъчни фактури, чиято обща стойност покрива пълния размер на задължението.

Не може да бъде споделено становището на въззивника, че договорената цена следва да бъде увеличена с размера на ДДС, начислен върху дължимите нотариални такси по сделката, с мотива, че местните данъци и такси се включват при определяне на данъчната основа съгласно разпоредбата на чл. 26 ал.3 ЗДДС.

 Понятието „данъчна основа” е въведено в ЗДДС с фискална цел, за да се определи стойността, върху която се начисляват данъците, дължими от данъчно задължените лица по сключените от тях облагаеми сделки. Това понятие е различно от договорената между страните покупна цена и не винаги се покрива с нея именно поради особеното си предназначение да служи за целите на данъчното облагане. Затова и разпоредбата на чл. 27 ЗДДС постановява, че подлежащата на облагане стойност не може да бъде по-ниска от данъчната основа в момента на придобиването или себестойността на стоката, когато се касае в частност до обекти в новопостроени сгради. Данъкът става изискуем в момента на настъпване на данъчното събитие (в случая това е сключването на прехвърлителната сделка), а когато плащането е извършено преди това – от момента на плащането, като и в двата случая се счита, че той е включен в цената.

В конкретния случай страните са уговорили покупната цена с включен в нея ДДС, а плащанията са извършени преди настъпването на данъчното събитие, а именно – преди прехвърлянето на собствеността. Дължимият ДДС е бил заплатен от купувача и получен от продавача, а той като данъчно задължено лице дължи внасянето му в бюджета. С това ищцата е изпълнила изцяло облигационното си задължение към ответника, възникнало по силата на сключения предварителен договор.

Разпоредбата на чл. 26 ал.3 ЗДДС урежда публични задължения, дължими на осн. чл. 45 от ЗМДТ, който указва, че данъкът е в тежест на купувача на имота. Това обаче не означава, че със стойността на този данък се увеличава покупната цена, която продавачът има право да търси от купувача. Тъкмо напротив, местните данъци и таксите по вписването се събират от нотариуса, който от своя страна издава сметка-фактура по чл. 89 от ЗННД с включен ДДС на купувача. Данъкът се начислява от нотариуса по извършената от него услуга, а не представлява част от цената на стоката, предмет на договора между страните. Поради това и той не се дължи на продавача по сделката. В хипотезата на предявен иск с правно осн. чл. 19 ал.3 ЗЗД дължимите местни данъци и такси съдът присъжда с решението си, но върху тях не се начислява ДДС, защото макар и да замества нотариалния акт, съдебното решение не представлява облагаема сделка по предоставяне на услуга, каквато е сделката, сключена пред нотариус.

Следователно, неплащането на тези суми от ищцата в полза на ответника не представлява неизпълнение на нейно задължение по предварителния договор.

Настоящият състав изцяло споделя мотивите, изложени в тази насока от първоинстанционния съд, които са подробни и изчерпателни. В тях съдът правилно е изтълкувал и приложил закона, поради което и крайния извод, до който е достигнал, е законосъобразен и обоснован.

Неоснователно се явява и оплакването в жалбата по отношение размера на присъдените в тежест на въззивника разноски.

Наистина, според разпоредбата на чл. 69 ал.1 т.4 вр.т.2 ГПК цената на иска с правно осн. чл. 19 ал.3 ЗЗД се определя въз основа на данъчната оценка, а ако такава няма – от пазарната цена на вещното право. Диспозитивния характер на тази норма кореспондира с текста на чл. 70 ал.1 ГПК, съгласно който цената на иска се посочва от ищеца, а въпросът за нейния размер може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание по делото. От данните по делото се установява, че ищцата изрично е посочила в молба Вх.№ 33795/12.10.2009 год., че цената на иска й е в размер на 66 605 евро или левовата равностойност на тази сума – 130 270 лв и на тази база е внесена от нея дължимата държавна такса. Така посочената цена на иска е отразена от съда в проекто-доклада по делото, по който страните не са имали възражения, включително и в първото по делото заседание, и същият е обявен за окончателен. В срока по чл. 70 ал.1 ГПК ответникът не е повдигнал въпроса за определяне цената на иска, поради което той не може да стори това по-късно. Ето защо, при уважаване на иска и на осн. чл. 78 ол.1 ГПК правилно съдът е присъдил в негова тежест всички разноски, които ищцата е направила по делото.

Неоснователна е жалбата и по отношение искането за редукция на присъденото адвокатско възнаграждение поради прекомерност на същото. Съгласно чл.7 ал.2 от Наредба № 1 минималните размери на адвокатските възнаграждения се определят съразмерно на интереса, а той е различен от цената на иска, определена по правилата на чл. 69 ГПК. Интересът се определя в зависимост от стойността на претендираното или оспорено право, докато разпоредбата на чл. 69 ГПК дава възможност цената на иска да се определи върху по-ниската (данъчна) оценка на имота. Макар, че в конкретния случай двете стойности съвпадат поради изразената воля на ищеца по размера на исковата цена, при определяне на адвокатския хонорар се изхожда от действителната стойност на интереса. Спазвайки разпоредбите на чл. 7 ал.2 и § 2 от Наредба № 1 и чл.36 от Закона за адвокатурата, трикратният размер на минималното адвокатско възнаграждение по иск с интерес от 130270 лв възлиза на 9166,20 лв, поради което присъденият размер от 7800 лв не е прекомерен.

Поради изложените мотиви настоящият състав намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, и следва да бъде потвърдено.

На осн. чл. 78 ал.3 ГПК в полза на въззиваемата следва да се присъдят разноските за тази инстанция в размер на 2300 лв, представляващи възнаграждението за един адвокат, съгласно приложен договор за правна помощ и списък на разноските.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 484/15.04.2010 год. по гр.д. № 1928/2009 год. на Окръжен съд гр.Варна.

ОСЪЖДА „Домостроене инженеринг” АД гр.Варна да заплати на Е.Т.К. ***, ЕГН ********** разноски за тази инстанция в размер на 2300 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)