№ 22
02.03.2010
г., гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на двадесет и четвърти
февруари, две хиляди и десета година, в публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Диана
Джамбазова
ЧЛЕНОВЕ: Радослав
Славов
Петя
Петрова
Секретар:
В.Т.
Прокурор
…
Като
разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. №36 по описа на съда за
2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.
196 от ГПК и сл.от ГПК /отм./.
Образувано е
по въззивна жалба на П.К.Н., подадена чрез назначения му от съда особен
представител адв. И.В. от ВАК, против решение 904/24.06.2009 г. по гр.д. №
2524/2007 г. по описа на Окръжен съд –Варна, с което същият е осъден да
заплати на Д.Г.В. сумата от 75 778 евро, дължима по договор за заем от
15.08.2003 г. на осн. чл. 240, ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване на иска -04.12.2007 г. до окончателното й
изплащане, сумата от 221 667,65 лв., представляваща договорна лихва в
размер на 3% месечно върху главницата от 75 778 евро, изчислена за периода
16.08.2003 г. до 30.10.2007 г. на осн. чл.240, ал.2 от ГПК, както и 8 315
лв. разноски по делото.
Жалбоподателят, чрез
особения си представител адв. В., е настоявал, че решението е неправилно –
постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и при непълнота на
доказателствата. Молил е за отмяната му и за отхвърляне на исковете.
Въззиваемият
–
Д.В., чрез процесуалния
си представител адв. Р.В., е оспорил жалбата. Сочил е, че решението на окръжния
съд е правилно и е молил за оставянето му в сила. Поискал е присъждане на
разноските по делото.
Въззивната
жалба изхожда от процесуално легитимирано лице с правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение, като неизгодно за него. Правото си на жалба то е
упражнило редовно и в срока по чл.197 от ГПК /отм./.
Решението
на първата инстанция е валидно и допустимо.
С
исковата си молба, ищецът е настоявал, че
на 15.08.2003 г. сключил с ответника договор за заем, като предал
на последния сумата от 75 778
евро. Парите следвало да му
бъдат върнати при поискване, след
изтичане на едномесечно
предизвестие. В насока
на тези твърдения е депозирал по делото „документ
за заета сума” от 15.08.2003
г., изходяща от
заемополучателя.
Твърдял е, че с този документ, П.К.Н. е признал, че
е
получил от него сумата от 75 778 евро, както и че се е задължил да му
заплаща възнаградителна лихва от 3% месечно.
Предявил
е претенции: - за връщане на сумата от 75 778 евро – главница по договора
за заем от 15.08.2003 г., ведно със законните лихви от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението; - за заплащане
на сумата от 221 650,65 лв. – възнаградителна лихва от 3% месечно за
ползването на парите в периода от 16.08.2002 г. до 30.10.2007 г. Настоявал е за
присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни
разноски.
Ответникът,
чрез назначения му от съда особен представител адв. В., е оспорил исковете.
Изложил е съображения, че не е сключвал договор за заем с ответника и не му е
била предадена претендираната сума. Оспорил е авторството си по отношение на
представения от ищеца частен свидетелстващ документ /”документ за заета сума”/ и
е поискал съдът да открие производство за проверка на истинността
му.
Въпреки,
че окръжният съд не се е произнесъл по искането с нарочно определение по чл. 154
от ГПК /отм./, по делото са били допуснати и изготвени две съдебно-почеркови
експертизи – единична и тричленна. Вещите лица и по двете експертизи са дали
категоричното заключение, че ръкописният текст и подписа за „приел” сумата в
документа, са били изпълнени от ответника. Съдът напълно кредитира тези
заключения, като изготвени компетентно и безпристрастно от лица, притежаващи
специални знания в изследваната област.
При
това положение, съдът намира, че оспорването не е проведено успешно от
ответника, а документът за заета сума, съставен на 15.08.2003 г. е истински –
автентичен, като съставен и подписан за „приел” от П.Н..
В
съответствие с разпоредбата на чл. 144 от ГПК /отм./, се налага извода, че с
частния свидетелстващ документ за заета сума от 15.08.2003 г., П.Н. е признал
факта на сключения с ищеца договор за заем за сумата от 75 778 евро,
включително и получаването на парите и поетото от него задължение за заплащане
на възнаградителна лихва от 3% месечно.
С
оглед така установеното, съдът
намира за неоснователни възраженията на ответника за липсата на сключен с
ответника договор за заем и за получаването на парите.
С
нотариална покана, връчена на П.Н. на 01.11.2007 г., Д. В. поканил последния да
върне заетата сума от 75 778 евро и да заплати възнаградителна лихва от
109 120 евро.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Предявените искове черпят своето
правно основание от разпоредбите на чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД и
по чл. 240, ал2 от ЗЗД.
Договорът, при който заемодателят
предава в собственост пари, а заемателят се задължава да върне заетите суми
представлява договор за заем за потребление. Този договор е неформален и реален.
За неговата действителност не е необходима специална форма, а сключването му
става с предаването на парите. По делото, с признанието на ответника,
обективирано в „документа за заета сума” бе установено, че на 15.08.2003 г.,
П.Н. е получил от Д.В. в заем сумата от 75 778 евро и се е задължил да я
върне при поискване, след изтичане на едномесечно предизвестие.
С договора за заем е била уговорена
и възнаградителна лихва от 3% месечно върху невърната сума, която изчислена за
периода на ползването на парите от 16.08.2003 г. до 30.10.2007 г. се равнява на
114 803,67 евро или - 224 536, 46 лв. /по курс на еврото 1,95583 евро
за 1 лев./.
С нотариалната покана, заемодателят
е поканил заемателя да плати задължението си. Срокът за изпълнение на
задължението е изтекъл, като по делото липсват доказателства плащане да е било
сторено.
Затова, съдът намира, че
предявените искове за заплащане на
сумата от 75 778 евро - главница
по договора за заем и сумата от 221 650,65 лв. /до
претендирания размер/– възнаградителна лихва от 3% месечно за ползването на
парите в периода от 16.08.2002 г. до 30.10.2007 г. са
основателни.
Тъй като ответникът е изпаднал в
забава при плащането на главницата отпреди завеждане на делото, основателно се
явява и искането за заплащане на законните лихви върху сумата от 75 778
евро от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата инстанция, с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
С
оглед изхода от спора и на основание чл.64 от ГПК /отм./, въззивникът следва да
заплати на въззиваемия сумата от 5 400 лв., представляваща заплатения от
въззиваемия на процесуалния му представител адв. Р.В., адвокатски хонорар.
Ответникът
следва да заплати по сметка *** – Варна и сумата от 7 388,36 лв.,
представляваща дължимата държавна такса за въззивното
производство.
По
изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ОСТАВЯ
В СИЛА
решение 904/24.06.2009
г. по гр.д. № 2524/2007 г. по описа на Окръжен съд –Варна.
ОСЪЖДА
П.К.Н.
с ЕГН ********** ***, местност „С***”, № 382 и настоящ адрес гр.В******,
представялван по делото от назначения му особен представител адв. В. ***, да
заплати на Д.Г.В. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес: гр.В., бул. „***** -
адв. Р.В., сумата от 5 400 лв., представляваща сторени от въззиваемия по
делото разноски за заплащане на адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА
П.К.Н.
с ЕГН ********** ***, местност „С****”, № 382 и настоящ адрес гр.Варна, ж.к.
„В*******, представляван по делото от назначения му особен представител адв. В.
***, да заплати по съответната сметка *** – Варна сумата от 7 388,36 лв.,
представляваща дължимата държавна такса за въззивното
производство.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис
от него на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: