О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

                              №  81           /02.02.2012 година, гр.Варна

Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и дванадесета година в състав:

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ:СЕВЕРИНА ИЛИЕВА

                                                                                       И. ЛЕЩЕВ

Сложи на разглеждане докладваното от съдия Ив.Лещев в.ч.гр.д.№ 47 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1, във връзка с чл.129, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на С.Д.К. от гр.Варна срещу определение № 3615/23.12.2011 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 2559/2011 година, в частта за връщане на исковата молба за отрицателния установителен иск срещу Община Варна и прекратяване на производството по делото в тази част. Правят се оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт и се иска от въззивната инстанция да го отмени, тъй-като жалбоподателят има правен интерес от предявяването на ОУИ.

Производството е едностранно.

Частната жалба е процесуално допустима, по  същество е неоснователна.

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, а по съществото на спора приема следното:

Макар и въз основа на лаконични мотиви, ВОС е направил правилен и обоснован извод, че в случая жалбоподателят няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу Община варна  касателно правото на собственост върху процесния апартамент. Този си извод съдът е подкрепил с практика на ВКС -  решение № 90/05.05.2011 година, постановено по гр.д.№ 846/2010 година на Второ гражданско отделение, което е постановено по реда на чл.291, т.1 от ГПК и ма обвързваща сила за съдилищата. В процесния случай не е налице нито една от възможните две хипотези на наличие на интерес от воденето на отрицателен установителен иск, тъй-като жалбоподателят в момента не владее имота и спрямо общината установяването, че тя не е собственик няма да го ползва при упражняване на каквото и да е субективно право, свързано със същия имот, нито пък има данни, че общината е оспорила претендираното от жалбоподателя право на собственост върху същия имот. Нещо повече, има данни, че процесния имот не е актуван нито като общински, нито като държавен. Следователно, упражняването на правото на избор от заинтересованата страна, кой от двата установителни иска да избере за защита на свое право (интерес) е само доколкото иска е допустим.

От друга страна с исковата молба е предявен и осъдителен иск за същия имот спрямо лицето, което в момента владее спорния имот. При това положение няма житейска логика спрямо единия ответник да се предявява отрицателен установителен иск и в същото време спрямо другия ответник, за  иска по чл.108 от ЗС, който съдържа в себе си и установителния иск, да се предявява  положителен установителен иск.

По изложените съображения следва да се приеме, че първоинстанционният съд е постановил  правилно и обосновано с доказателствата по делото определение, което следва да се потвърди.

Апелативната инстанция намира, че жалбоподателят не следва да бъде освобождаван от внасянето на държавни такси за въззивната инстанция на основание чл.83, ал.2 от ГПК, тъй-като тази хипотеза в случая не е налице. От една страна, както правилно ВОС е дал указание, както иска по чл.108 от ЗС, така и установителния иск трябва да се предяви и от съпругата на жалбоподателя-Снежанка Георгиева Кирова. От приложената декларация и други писмени доказателства се установява, че месечния  нетен доход на семейството надхвърля 750.00 лева, а отделно от това самия жалбоподател има съсобственост в три недвижима имота в гр.Варна, без в това да се включва претенцията му за собственост върху процесния апартамент, чиято данъчна оценка е 63531.90 лева, а отделно от това не са декларирани наличие на спестовни влогове, както и другото имущество на съпругата. Това имуществено състояние на жалбопадетял не дава основание да се прилага разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК, поради което той следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за въззивното обжалване в размер на 15.00 лева.

Водим от горното,ВАпС

                                                  О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА определение №3615/23.12.2011 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 2559/2011 година, в частта за прекратяване на производството и връщане на исковата молба на С.Д.К. от гр.Варна относно предявения отрицателен установителен иск срещу Община Варна.

ОСЪЖДА С.Д.К. от гр.Варна, ЕГН ********** да заплати на Държавата по сметка на Варненския апелативен съд държавна такса за въззивното обжалване в размер на 15.00(петнадесет) лева.

Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страната при условията на чл.274, ал.3 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ:1.                                          2.