Р Е Ш Е Н И Е

 

                                  №  118/15.07.2011 година, гр.Варна

 

                                       В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и девети юни две хиляди и единадесета година в състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:ПЕНКА ХРИСТОВА

                                                                                       ИВАН ЛЕЩЕВ

 

При участието на секретаря В.Т., сложи на разглеждане докладваното от съдията Ив.Лещев в.гр.д.№ 294 по описа за 2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК, във връзка с чл.74 от ЗЧСИ.

Образувано е по въззивна жалба на М. К. П. от гр.Варна – ЧСИ с рег.№ 715 в КЧСИ, срещу решение № 189/25.02.2011 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 334/2010 година, с което е осъдена да заплати на „Вийор – 97” ООД гр.Варна сумата от 128775.00 лева, представляваща обезщетение за виновно причинени вреди от незаконосъобразно осъществяване на дейността като ЧСИ по изпълнителна дела №  № 271 и 272, двете по нейния опис за 2007 година, изразяваща се в начисляване на ДДС в същия размер за публична продан, по която длъжникът-собственик е дерегистриран преди осъществяването й, както и обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от увреждането-25.02.2009 година до предявяване на исковата молба-18.02.2010 година в размер на 15070.00 лева, ведно с разноските по делото в размер на 9133.80 лева. Правят се оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение и се иска обезсилването му или евентуално отмяната му, като се прекрати производството, респективно се отхвърли както главния, така и евентуалния иск за същите суми и се присъдят разноските за двете инстанции.

Въззиваемата страна ”Вийор-97”ООД е изразило становище за неоснователност на въззивната жалба във всичките й части и моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските за втората инстанция.

Третото лице-помагач на въззивника ДЗИ”Общо застраховане” ЕАД гр.София е изразило становище за основателност на въззивната жалба.

Третото лице-помагач „Гориекс трейдинг България” ЕООД гр.София не е изразило становище по въззивната жалба.

Въззивната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по съществото на спора приема следното:

От фактическа страна спорът по делото е изцяло изяснен от първоинстанционния съд и в това отношение  може да се направи  извод, че главните страни и помагачите нямат спор по самите факти, поради което и на основание чл.272 от ГПК апелативният съд не намира за нужно да ги приповтаря, а препраща за тях към мотивите на ВОС. При това положение от особено значение е да се даде правната интерпретация на тези факти, съотнесени към ЗЧСИ, ГПК и ЗДДС.

С чл.74 от ЗЧСИ законодателят е уредил гражданската отговорност на ЧСИ за виновно причинени вреди от неправомерно осъществяване на своята професионална дейност, като е изравнил тази отговорност с отговорността за деликта по смисъла на чл.45 от ЗЗД. От друга страна, отговорността на ЧСИ за вреди, но от  процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, е уредена в чл.441 от ГПК, но отново по правилата на отговорността за деликта. От съпоставката, систематичното и историческо тълкуване на двата текста следва да се направи извода, че отговорността по чл.441 от ГПК е една от възможните проявни форми на отговорността на ЧСИ за вреди от неправомерно осъществявано принудително изпълнение, но ограничена само до случаите когато самото изпълнение е опорочено от гледна точка на регламента в ГПК. За останалите случаи, които могат да се квалифицират, като нарушение (неизпълнение) на материалния закон, отговорността на ЧСИ е по чл.74 от ЗЧС. На тази плоскост, ВАпС намира, че оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното решение, тъй-като ищецът по първоинстанционното производство-сега възиваема страна, няма качеството на длъжник в изпълнителното производство и поради това не е легитимиран да води такъв иск, са неоснователни. Актуалната редакция на чл.441 от ГПК легитимира за възможни ищци не само страните по изпълнителното дело но и всички други лица засегнати от изпълнението.

От друга страна, в настоящия случай материално правната незаконосъобразност на принудителното изпълнение се свежда до нарушаване на предписанията на ЗДДС относно начисляването, събирането и администрирането на ДДС при провеждане на публична продан на недвижими имот на длъжника по изпълнението и произтичащото от това събиране на коректна информация за регистърния статут не само към момента на започване на проданта, но и към момента на нейното финализиране с възлагателния акт. Съдебният изпълнител е длъжен служебно да събере необходимата за това информация, тъй-като задължението за този данък е от публичен ранг и не може да се очаква страните в изпълнителното производство сами да предоставят цялата необходима за това информация. От тази гледна точка в случая въззивната страна следваше да изиска цялата необходима информация от органите на НАП за данъчния статут на длъжника-продавач (третото лице „Гориекс трейдинг България” ЕООД) към момента на възлагане на процесния имот върху въззиваемата страна и по този начин да може да изпълни предписанието на чл.131, ал.1 от ЗДДС, а именно да преведе дължимия данък на компетентната териториална дирекция на НАП, да състави документ за продажбата съгласно ППЗДДС в три екземпляра, в т.ч. и за страните по изпълнението и да уведоми съответния орган на НАП за  съставения документ за продажбата. Вместо това въззивната страна е погасила публичните задължения на длъжника и вземанията  на взискателя до размера, установен в изпълнителното дело и  цялата останала сума, включително и пълния размер на ДДС - 128775.00 лева е превела на длъжника, без да има каквото и да е законово основание за това. На тази плоскост не може да бъдат споделени възраженията на въззивната страна, че за ЧСИ няма законово задължение непрекъснато да следи за регистърния статут на длъжника и от там, че действията му по администриране на посочения ДДС са законосъобразни. Самото обстоятелство, че ЧСИ не е изпълнил най-важното от посочените в чл.131, ал.1 от ЗДДС задължение-да преведе на НАП размера на данъка щом като го е събрал, дава основание да се направи извода, че посочените действия са незаконосъобразни и от тях директно са произлезли вредите за въззиваемата страна. Ако въпреки всичко ДДС беше преведен на НАП, то за въззиваемата страна биха възникнали други способи за преодоляване на такава форма на неоснователно обогатяване, без да се ангажира отговорността на ЧСИ.

Наред с това не могат да бъдат споделени и другите доводи на въззивната страна развити във въззивната жалба, поддържани в съдебно заседание и в писмената защита. Както беше посочено по-горе със сумата на ДДС за въззиваемата страна е налице вреда, тъй-като тя е напуснала неговия патримониум без основание и то по вина на ЧСИ. Това е още по-вярна, ако се вземе предвид, че тази сума въобще без никакво основание е преведена по сметката на длъжника, защото и да е регистриран той по ЗДДС към момента на възлагане на имота, то той не е правоимащото лице да получи този данък.

По изложените съображения следва да се приеме, че са налице всички комулативно изисквани от закона предпоставки за ангажиране на отговорността на въззивната страна за граждански вреди по смисъла на  чл.74 от ЗЧСИ, във връзка с чл.45 от ЗЗД, а именно: вреда, противоправност, виновноно поведение, наличие на причинна връзка между тях, поради което обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, включително и за обезщетението за забавено плащане от деня на увреждането-15070.00 лева.

С оглед на съществуващи рискове от причиняване на подобни вреди ЗЧСИ е предвидил задължение за застраховане на професионалната отговорност на ЧСИ, което в случая е направено, но това косвено потвърждава идеята, че чл.74 от ЗЧСИ е основополагаща норма в това отношение, макар, че по смисъл приповтаря чл.45 от ЗЗД.

По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение е  допустимо и правилно.

При този изход на делото въззивната страна следва да понесе разноските на въззиваемата страна за тази инстанция - 3300.00 лева адвокатско възнаграждение.

 

Водим от горното и на основание чл.272 от ГПК, ВАпС

 

                                                  Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 189/25.02.2011 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 334/2010 година.

ОСЪЖДА М. К. П. от гр.Варна – ЧСИ с рег. № 715 в КЧСИ, с ЕГН **********, да заплати на  „Вийор – 97” ООД гр.Варна, с ЕИК 103127598, сумата от 3300.00 (три хиляди и триста) лева разноски по делото.

Решението е постановено при участието на третите лица-помагачи:ДЗИ „Общо застраховане” ЕАД гр.София и „Гориекс трейдинг България „ ЕООД гр.София.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ:1.                               2.