Р Е Ш Е Н И Е
№ 46/21.03.2011 година, гр.Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СЕВЕРИНА ИЛИЕВА
ИВАН ЛЕЩЕВ
При участието на секретаря В.Т., сложи на разглеждане докладваното от съдията Ив.Лещев в.гр.д.№ 41/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.196 от ГПК (отм.).
Образувано е по въззивна жалба на Г.И.Г. *** срещу решение № 43/22.11.2010 година на Търговищкия окръжен съд, постановено по гр.д.№ 375/2007 година, с което предявеният от нея иск срещу „Стиком” ЕООД гр.Търговище за заплащане на дадена в заем сума от 30000.00 лева е бил отхвърлен, като неоснователен, поради изтекла погасителна давност. Правят се оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт и се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен, ведно с присъждане на направените по двете производства разноски.
Въззиваемата страна -”Стиком” ЕООД гр.Търговище, оспорва въззивната жалба и моли апелативната инстанция да остави в сила обжалваното решение.
Въззивната жалба е процесуално допустима, но по същество е неоснователна.
След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по съществото на спора приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.240 от ЗЗД. В исковата си молба ищцата Г. Ив.Г. твърди, че е предоставила ( но без да посочва кога) на ответното дружество паричен заем в размер на 30000.00 лева, за което не е бил съставен писмен договор, но че ответникът й бил издал разписка за това-протокол от 04.09.2002 година, подписан от едноличния собственика на капитала и законен негов представител тогава В. С. Н.
Съгласно чл.133, ал.1, б.”в”, предложение второ от ГПК, установяването на договори на стойност над 1000.00 лева (включително и за заем, какъвто е случая) може да става само с писмени доказателства, а не със свидетелски показания, освен ако има изрично съгласие на страните за това-чл.133, ал.2 от ГПК(отм.). В процесния случай няма други писмени доказателства, освен посочения протокол, а не е налице и съгласие на ответника-въззиваемата страна, по смисъла на горепосочената разпоредба. От друга страна, нито в исковата молба и в производството пред ТОС, нито във въззивната жалба и производството пред ВАпС ищцата-въззивник посочва кога е бил сключен договора, т.е. кога реално парите са били предоставени на заемателя, макар че по реда на чл.114 от ГПК такъв въпрос на нея й е бил поставен-виж протокола от съдебно заседание на 17.12.2009 година на ТОС-л.80 от неговото дело. Единственото писмено доказателство, на което се опира претенцията, е протокола от 04.09.2002 година (л.4 от делото пред ТОС), в който тогавашния собственик и законен представител на „Стиком” ЕООД В. С. Н. е потвърдила…”, че Г.И.Г. ЕГН….е предоставила на дружеството заем в размер на 30000.00-тридесет хиляди лева.” Този протокол има перфектна доказателствена сила относно факта за наличие на заемно правоотношение между страните по делото, тъй-като с влязло в сила решение № 19/19.05.2008 година на ТОС, постановено по т.д. № 13/2007 година е прието, че не е доказана неговата неистинност (авторството и датата му). При това положение правилно първоинстанционният съд е приел, че основанието дружеството да обезпечи кредита отпуснат на въззивницата от ТБ”ОББ” АД е предшестващото предоставяне от нейна страна на заем на дружеството. Следователно, изводът, че между страните е налице договор за заем, е направен въз основа на писмено доказателство, изхождащо от ответника по иска. Този протокол обаче не може едновременно да се квалифицира и като признаване на дълга по смисъла на чл.116, б.”а” от ЗЗД, а от там и да започва да тече нова давност, тъй-като с него не се признава съществуването на задължение към ищцата-въззивник, а само се посочва произхода на това задължение (фактическия състав на същото). Този извод се подкрепя не само от граматическото, систематическото и логическото тълкуване на текста на протокола, но и от обстоятелството, че той е предназначен да послужи пред банката-бъдещ кредитор на въззивницата , в какъвто смисъл е и становището на юрисконсулта на банката, съдържащо се към представеното кредитно досие-л.160. При това положение ТОС е следвало да даде отговор и на втория важен въпрос, а именно, от кога това вземане е възникнало и изтекла ли е петгодишната погасителна давност към деня на предявяване на исковата молба-30.08.2007 година? В това отношение следва да се отбележи, че нито в исковата молба, нито в производството пред ТОС (когато ищцата е отговаряла на въпроси по реда на чл.114 от ГПК/отм./), нито в производството пред въззивната инстанция, тази страна е посочила датата, на която заемът е бил предоставен на дружеството. При това положение за съда е стоял въпроса въз основа на събраните писмени доказателства да определи възможната най-късна дата на получаване на заема. Преценявайки релевантните за случая факти в това отношение съдът е приел, че тази дата е 27.08.2002 година, тъй-като на тази дата дружеството се е снабдило с: У-ние № 1883/27.08.2002 година на ТОС, че не е в несъстоятелност; У-ние № 263/27.08.2002 година на СИС при РС гр.Търговище; У-ние № 2804/28.08.2002 година на ТДД-Търговище;У-ние № 617/28.08.2002 година от НОИ-РУ”СО”-Търговище; Оценка на имота , служещ за обезпечение, от 27.08.2002 година и У-ние № 856/27.08.2002 година на РС-Служба по вписванията гр.Търговище (всички приложени към кредитното досие-л.160). Дори и да се приеме за начален момент датата 28.08.2002 година, на която ищцата-въззивник е депозирала пред банката молба-декларация по образец за отпускане на кредита, то с оглед на това, че исковата молба пред ТОС е депозирана на ръка на 30.08.2007 година, следва да се приеме, че петгодишния погасителен давностен срок е изтекъл преди това и правилно, съобразявайки изрично направеното възражение в това отношение от ответника, съдът е приел, че искът е неоснователен.
По изложените съображения обжалваното решение се явява правилно и обосновано и следва да се остави в сила.
Апелативната инстанция не може да сподели доводите на въззивника развити в открито заседание на 23.02.2011 година и в писмените бележки. На част от тях е даден отговор по-горе. За останалите доводи следва да се има предвид следното. По принцип един и същ документ може да съдържа данни и за фактическия състав на едно правоотношение (за съществуване на договор за заем) и за признаване на произтичащото от това правоотношение задължение (признаване на дълга), но в процесния случай това не е така. Протокола от 04.09.2002 година има характеристиките само на фактическия състав, само потвърждава съществуващо вече заемно правоотношение. В този смисъл не може да се прием, че заемът е даден на 04.09.2002 година. В това отношение съдът не може да се позове и на свидетелските показания на св.Кирилова (приятелка и сродница на ищцата), тъй-като това би означавало решаване на делото въз основа на недопустими доказателства. За реалните договори, какъвто несъмнено е договорът за заем, доказването на факта на предаването на парите не е страничен въпрос, а най-важния въпрос от предмета на договора, поради което правилно ТОС не е съобразил решението си с тези свидетелски показания. Но и по същество тези показания не могат да бъдат кредитирани, както заради тяхната взаимна противоречивост и непоследователност (например свидетелката първоначално заявява..”Тя брои парите, аз тогава много се разсърдих, защото разбрах, че давайки тези пари, нито тези пари ще се върнат, нито аз ще си взема моите”., а в края на разпита на изричния въпрос, дали пред нея са броени парите, свидетелката отговаря…”Г. тогава каза, че е броила 30000.00 лева”), така и заради близките отношения на свидетелката с ищцата. По тази причина и първоинстанционният съд ги е игнорирал, като по този начин се е предпазил от извършване на съществено процесуално нарушение. Наред с всичко това, по делото е била назначена и СИЕ, която е установила, че нито при ищцата (която като нотариус е длъжна да води счетоводство), нито при ответното дружество има записване движението на въпросната сума. На последно място и от житейска гледна точка няма логика на 04.09.2002 година да дадеш заем 30000.00 лева, а пет дни по-късно да сключваш договор за кредит за същата сума, който кредит е обременен и с много разноски по обслужването му.
При този изход на делото на въззиваемата страна се дължат разноските за втората инстанция, но такива не са направени (не са ангажирани съответни доказателства).
Водим от горното, ВАпС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 43/22.11.2010 година на Търговищкия окръжен съд, постановено по гр.д.№ 375/2007 година.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.