№ 34/25.02.2011 г. гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд – Варна Гражданско отделение
На 02 февруари 2011 год.,
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВЕРИНА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ИВАН ЛЕЩЕВ
Секретар: В.Т.
Като разгледа докладваното от съдия С. Илиева въззивно гражданско дело № 14 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 186 от 14.04.2010г., постановено по гр.д.№ 520/2008г., поправено на осн. чл.247 от ГПК с решение № 485 от 15.11.2010г., Добричкият окръжен съд е осъдил К.Ж.С. и Р.Ж.С. да заплатят на В.П.В. и К.В.В. сумата от 50 555 лв., представляваща съразмерната част от ползите на общата вещ, ведно със законната лихва, начиная от датата на предявяване на иска - 07.07.2008г., до окончателното й изплащане, на осн. чл.30, ал.3 от ЗС, като е отхвърлил иска за горницата до претендирания размер от 54 000 лв., както и ги е осъдил да заплатят сумата от 2 985 лв. съдебно деловодни разноски, и адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв.
Против решението е постъпила въззивна жалба от адв. Т.Р., действаща в качеството си на процесуален представител на ответниците К.Ж.С. и Р.Ж.С.. Развиват се оплаквания досежно неправилността и незаконосъобразността на постановения съдебен акт. Излагат, че съдът при необосновано определена фактическа обстановка прави необосновани и незаконосъобразни правни изводи, като посочва, че правната квалификация на предявения от ищците иск е разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, а не чл.30, ал.3 от ЗС. Твърдят, че дори и да се приеме последната квалификация за вярна, то искът е недоказан. За да бъде уважен този иск, според въззивниците, следва да бъде доказано, че ответниците, като физически лица са реализирали, извлекли полза от съсобствената вещ – наеми, облаги от стопанска дейност, но такива доказателства в процеса липсвали. Необосновано съдът приема за установено, че в процесния период от време (м. април 2004г. – м. юни 2008г.), ответниците са ползвали съсобствения имот и са добивали от него ползи под формата на получена наемна цена по силата на отдаването на имота под наем на трети лица в размер на 101 109 лв., като такива доказателства в процеса също нямало. Молят жалбата да бъде уважена и първоинстанционното решение отменено, съответно исковите претенции отхвърлени. Претендират разноски. В открито съдебно заседание поддържа изцяло изложеното във въззивната жалба.
Въззиваемите страни в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК са депозирали писмен отговор. В становището си по същество, чрез пълномощника си адв. Е.Е., претендират отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на постановеното решение. Молят за присъждане на разноските в производството.
Настоящото производство е въззивно поради, което съдът следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, Варненският апелативен съд приема за установено следното:
Предмет на първоинстанционното производство е иск с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС. С предявения от В.П.В. и К.В.В. иск, уточнен допълнително с молба от 06.07.2009г., се претендира осъждане на К.Ж.С. и Р.Ж.С. за заплащане на сума в размер на 54 000 лв., представляваща съразмерна на съсобствениците част от добитите от ответниците ползи от отдаване на съсобствения им недвижим имот, подробно описан в исковата молба за периода от 01.04.2004г. до 30.06.2008г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 07.07.2008г. до окончателното й изплащане. В обстоятелствената част на уточняващата молба, ищците са изложили, че претендираният от тях размер на обезщетение е съобразно средния пазарен наем за района.
В депозирания от ответниците отговор се навеждат твърдения за неоснователност на предявения иск. Що се отнасяло до претенциите на ищците, че ответниците са отдали имота под наем на ЕТ „Краси – К.С.”, то понеже едноличния търговец е приравнен на физическото лице, следва да се приеме, че той го е ползвал като съсобственик и дължи обезщетение след покана от другия съсобственик по реда на чл.31, ал.2 от ЗС. Излагат, че те като физически лица не са отдавали под наем процесния имот, а наемодател било „КРАСИ ЕМЖИ” ЕООД.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Въззивната жалба е подаден в срок от надлежни страни и е процесуално допустима, разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:
Предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение, с което ответниците и настоящи въззивници са осъдени да заплатят на ищците и настоящи въззиваеми сумата от 50 555 лв., представляваща съразмерната част от ползите на общата вещ, ведно със законната лихва, начиная от датата на предявяване на иска - 07.07.2008г., до окончателното й изплащане, на осн. чл.30, ал.3 от ЗС.
Въпреки противоречивите твърдения на ищците в исковата си молба, а впоследствие и в уточнителната, а именно че се претендира обезщетение в размер на средния пазарен наем за района, което обуславя правна квалификация на иска съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, касаещ получаване на обезщетение вследствие на лишаване на съсобственик от служене с общата вещ, и то след писмена покана (за разлика от иска по чл.30, ал.3 от ЗС, касаещ получаване на съразмерната част от плодовете, които единият съсобственик е събрал от общата вещ, без да е нужна писмена покана), настоящият състав намира, че тъй като ищците категорично изключват вариант с връчване на писмена покана, претенцията им действително намира своето правно основание в разпоредбата на чл.30, ал.3 от ЗС.
Уважаването на иска с правно основание чл.30, ал.3 ЗС предполага положително кумулативно установяване по делото от страна на ищците на елементите от следния фактически състав, включващ: съсобствена вещ между ищците и ответниците; ответниците да не са ползвали съсобствената вещ пряко за задоволяване на лични и семейни нужди, а за получаване на ползи от нея (добиви - естествени или граждански); и ответниците, които са събирали тези добиви, да не са заплатили на ищеца частта от тях, съразмерно на техния дял в съсобствеността, т.е. да е налице лишаване на ищците от ползите от вещта съобразно правата им. Липсата на който и да е от тези елементи води до недоказаност на предявения иск и отхвърлянето му като неоснователен. Необходимо е да се каже, че задължението възниква от момента, в който е реализиран съответния доход, като писмена покана не е необходима, на осн. чл.93 от ЗС, а именно „Добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й”.
В процесния случай, не се спори между страните, че са съсобственици с по ½ идеална част на подробно описания в исковата молба недвижим имот, а именно дворно място с площ от 1 620 кв.м., за което е отреден УПИ № ІІ, в кв.48 по плана на гр. Шабла, област Добрич, ведно с изградения върху имота ТЪРГОВСКИ КОМПЛЕКС, с площ от 366.10 кв.м., състоящ се от снек-бар, магазин и офис. Това се установява както от твърденията им по делото, така и от постановеното решение на Каварненски районен съд № 133 от 10.01.2007г. по гр.д. № 96/2004г. за допускане до делба на процесния имот, влязло в законна сила на 14.02.2007г. Съобразно разпоредбата на чл.299, ал.1 от ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго, т.е. изключена е преценката на доказателства относно това налице ли е съсобственост между страните по отношение на процесния имот, както и при какви идеални части. Следователно първата предпоставка от фактическия състав е налице – съсобствена вещ между ищците и ответниците при посочените дялове, а именно по ½ идеална чест за всяка страна.
Спорният момент в настоящото производство е дали е доказана втората предпоставка за уважаването на иска, а именно: получавани ли са от ответниците „ползи” от общата вещ.
Настоящият състав на Варненския Апелативен съд намира, че тази предпоставка е недоказана по следните съображения:
В производството действително се установи, че в процесния имот е извършвана търговска дейност, първоначално от ЕТ „Краси – К.С.”, а впоследствие от „КРАСИ ЕМЖИ” ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е единият от ответниците, а именно К.С..
В производството е изяснено и предназначението на общата вещ, а именно процесният имот е търговски център и предназначението му е да бъдат реализирани доходи от развиваната в него търговска дейност.
Независимо, че ищците изразяват становище, че ЕТ „Краси – К.С.” е различен правен субект от физическото лице К.С., то следва да се отбележи, че съдебната практика е константна и е точно в противоположния смисъл - едноличният търговец не е различен правен субект от физическото лице /Определение № 277 от 26.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 603/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията В.А.; Определение № 316 от 26.05.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 240/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията В. А.; Решение № 591 от 15.12.2009 г. на АдмС - Велико Търново по адм. д. № 492/2009 г., 5-ти с-в, докладчик съдията М. Д.; Решение № 273 от 22.11.2007 г. на ВтАС по в. гр. д. № 429/2007 г., ГК, докладчик съдията Х. Д./. В този ред на мисли, дори да се приеме, че лично ответникът К.С., под формата на ЕТ, е ползвал имота, като е извършвал търговска дейност и следователно не е извличал полза за задоволяване на свои лични нужди, а е използвал вещта като средство за производство, няма доказателства, че е извлечен конкретен добив, полза от този имот. Напротив, дори се установи, че ЕТ „Краси – К.С.” няма счетоводни документи, респ. не е реализирал приходи, видно от заключението на в.л. Е. Г. /л.3 от него/, прието от съда с определение в съдебно заседание на 06.11.2009г./л.143 от първоинст. дело/.
Няма доказателства по делото и за сключени договори за наем нито от ответниците, нито от ЕТ „Краси – К.С.”.
От друга страна, от приетите съдебно - счетоводни експертизи може да се направи извод, че „КРАСИ ЕМЖИ” ЕООД е реализирало доход от извършвана търговска дейност в имота. Въпреки това, поради разликата в правните субекти, а именно ответниците - физически лица, а „КРАСИ ЕМЖИ” ЕООД - юридическо лице, то не може да се заключи, че именно ответниците са получили тези „ползи” от вещта по смисъла на чл.30, ал.3 от ЗС.
Единственият установен по делото договор за наем е този от 14.11.2007г. със страни: „КРАСИ ЕМЖИ” ЕООД, като Наемодател и ЕТ „Янтра – Росен Анещев”, като Наемател /л.136/. Поради същите изложени причини за разлика в правните субекти, отново не може да се обоснове извода, че именно ответниците са получили ползите от общата вещ под формата на наемни вноски.
За пълнота на изложението следва да се каже, че вследствие на установеното по делото ползване на общия имот от юридическото лице „КРАСИ ЕМЖИ” ЕООД, то същото не е пасивно легитимирано да отговаря по иска срещу съсобствениците-ответници и би имал надлежна пасивна процесуална легитимация при предявяване на друг иск в друго производство.
С оглед неустановеното по безспорен начин получаване на ползи, добиви от общата вещ от ответниците, в качеството им на физически лица, изразяващо се в получаване на печалба от извършваната търговска дейност от приравненият на физическото лице К.С., ЕТ „Краси – К.С.”, респ. изразяващо се в отдаване на съсобствения им имот под наем на трети лица, настоящият съдебен състав намира, че не е доказана една от предпоставките за уважаване на предявения иск, като поради необходимостта те да бъдат кумулативно дадени, претенцията с правно основание чл. 30, ал.3 от ЗС следва да бъде отхвърлена, като неоснователна поради недоказване.
Съобразно изложените мотиви и предвид пълното несъвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния относно основателността на предявената претенция, настоящият съдебен състав намира, че решението следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.
На осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищците, въззиваеми в настоящото производство следва да заплатят на ответниците, сега въззивници, направените пред окръжния съд разноски общо в размер на 2 450 лв., а на осн. чл.81 от ГПК да им заплатят разноски в настоящото производство в размер на 1 080 лв.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решение № 186 от 14.04.2010г., постановено по гр.д.№ 520/2008г., поправено на осн. чл.247 от ГПК с решение № 485 от 15.11.2010г., с което Добричкият окръжен съд е осъдил К.Ж.С. и Р.Ж.С. да заплатят на В.П.В. и К.В.В. сумата от 50 555 лв., представляваща съразмерната част от ползите на общата вещ, ведно със законната лихва, начиная от датата на предявяване на иска - 07.07.2008г., до окончателното й изплащане, на осн. чл.30, ал.3 от ЗС, както и да заплатят сумата от 2 985 лв. съдебно деловодни разноски, и адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.П.В. и К.В.В.,*** срещу К.Ж.С. и Р.Ж.С.,*** за заплащане на сумата от 50 555 лв., представляваща съразмерната част от ползите на общата вещ, ведно със законната лихва, начиная от датата на предявяване на иска - 07.07.2008г., до окончателното й изплащане, на осн. чл.30, ал.3 от ЗС, като неоснователен.
В отхвърлителната му част за разликата над 50 555 лв. до претендираните 54 000 лв. решението, като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА В.П.В. и К.В.В.,*** да заплатят на К.Ж.С. и Р.Ж.С.,*** сумата общо от 3 530 лв. за направените разноски по делото, от които 2 450 лева пред окръжния съд и 1 080 лева – за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.