Р Е Ш Е Н И Е

Номер ………………           Година  2011                          Град Варна

Варненският апелативен съд                     Наказателно отделение

На осемнадесети февруари        Година две хиляди и единадесета

В публично заседАНИе в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      Божидар Манев

ЧЛЕНОВЕ:       Росица Лолова

Румяна Панталеева

съдебен секретар С.Д.

прокурор Стефка Якимова

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 417 по описа на съда за 2010 г.,

за да се произнесе взе предвид:

Предмет на въззивното производство е присъда № 111/25.10.2010 г. по НОХД № 1065/10 г. на Окръжния съд в гр.Варна, с която са били признати за виновни и осъдени:

- подсъдимите Я.М.Х. и К.К.А. - по чл.213а, ал.3, т.1, за Х. и т.7, вр.чл.20, ал.2, вр.чл.54 от НК – всеки на по десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор и глоби по 7000 лева, а по чл.70, ал.7 от НК е била приведена в изпълнение не изтърпяна част от предходно наказание на Х. – една година и шест месеца, при същия режим и

- подсъдимият С.В.К. – по чл.253, ал.4, вр.чл.54 от НК, с наложени наказания лишаване от свобода за три години, изпълнението на което е било отложено с изпитателен срок по чл.66, ал.1 от НК пет години и 20 000 лева глоба, а по чл.253, ал.6 от НК е осъден да заплати на държавата 100 000 лева.

За да вземе осъдителните решения, първоинстанционният съд е приел в съответствие с внесеното обвинение, претърпяло частично изменение по отношение на подсъдимия К. в съдебната фаза, че:

- на 16.09.2009 г. в гр.Варна, в съучастие, всеки от подсъдимите Х. и А. като извършител, при опасен рецидив за първия от тях, заплашили с насилие Ц.Г.Д., с цел да го принудят да поеме имуществено задължение в размер на 100 000 лева, като с деянието му е причинена средна телесна повреда поради счупване на три ребра и

- на 05.11.2009 г. в гр.Варна, подсъдимият К. прехвърлил на „Матико” ООД Варна вземането си от Ц.Д. за горната сума, като предполагал, че е придобито от другите двама подсъдими чрез изнудване по чл.213а от НК, което е тежко умишлено престъпление.

Обусловено от наказателната, е била ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимите Х. и А., които са били осъдени да заплатят на пострадалия Д. 10 000 лева обезщетение за неимуществените вреди, причинени от придруженото със средна телесна повреда изнудване, а претенцията за горницата до 15 000 лева е била отхвърлена.

Въззивното производство е образувано по две жалби от процесуални представители на тримата подсъдими, с които адвокатите А.М. и Б.Ж. отправят искане за оправдателна присъда, или връщане на делото в първоинстанционния съд. Жалбите, с депозирани към тях допълнения, се поддържат от съответните страни в съдебно заседание, като в условията на алтернативност се отправят и искания за намаляване на наказанията.

По делото не е постъпвал протест, включително и срещу частичното оправдаване на подсъдимия С.К., за извършеното от когото съдът не е възприел утежнената квалификация по чл.253, ал.5 от НК.  В съдебно заседание представителят на въззивната прокуратура мотивира несъгласие с доводите по жалбите и предлага присъдата да бъде потвърдена.

Установените на съдебното дирене в първата инстанция факти и обстоятелства от предмета на доказване накратко са следните:

Търговското дружество „Матико 2000" ООД, управлявано от подсъдимия К., развивало строителна дейност, за нуждите на която, през 2008-2009 г. се закупували материали от „Строймат Империал" ЕООД, Варна, чийто собственик и управител бил пострадалият Ц.Д.. Подсъдимият А. работел в „Матико”, а подсъдимият Х., макар и бивш съдружник и управител, оставал съпричастен към дейността, вземал участие в управлението, дори бил представян като ръководител.

След няколко успешни търговски сделки, през 2009 г. фирма „Матико” допуснала неизпълнение по продължаващите доставки, и след натрупване на фактури за значителна сума, за уреждане на отношенията била проведена среща в офиса на „Матико 2000” ООД, където пострадалият, който до тогава контактувал само със свидетеля Ж.Д. /също на работа във фирмата/, се запознал с подсъдимия Х.. Било постигнато съгласие, по предложение на Х., Д. да закупи на добра цена апартамент в новостроящата се сграда на ул. „Мадара" № 20А, за което той извършил авансово плащане и подписали предварителен договор, който обаче не станал окончателен поради отказ от страна на фирма „Матико”. При нова среща през м.юни подсъдимите Х. и К. предложили на свидетеля Д. ипотека в негова полза върху друг апартамент, но той не приел, а пристъпил към изпращане на нотариални покани за издължаване. След връчването им през м.юли, последвала среща, при която свидетелят Ж.Д. дал уверения, че ще се разплатят и не е нужно воденето на съдебни дела, но тъй като това не станало, следващия месец пострадалият завел ч.т.д. № 1117/09 г. на ВОС, по което обезпечил вземането си чрез възбрана върху недвижим имот, собственост на ответника. След връчване на обезпечителната заповед, по обяд на 16.09.2009 г. подсъдимият Х. накарал свидетеля Ж.Д. да разговаря с Д. по телефона и уговори среща, която последният отказал. По късно същия ден, по нареждане този път на подсъдимия А., свидетелят Д. отново потърсил пострадалия с настоятелно искане за незабавна среща. Часът бил 18:31, и по това време пострадалият Д. се разхождал със семейството си в Морската градина, където изчаквали свои приятели, за това и настоял срещата да остане за друг ден, но в крайна сметка се оставил да го убедят, че ще се уговори разплащането към неговата фирма, и се съгласил в 19:00 часа да бъде на посоченото от Д. място – строежа на ул.”Мадара”.  Свидетелят Д. незабавно /в 18:32 часа/ уведомил подсъдимия А. за постигнатото съгласие.

Тъй като свидетелят Д. не бил с автомобил, помолил приятеля си – свидетеля П., да го закара на срещата, а съпругите и децата им останали в Морската градина. В 18:57 часа Д. позвънил на Д. и съобщил, че е на адреса, но не намира вход. Веднага Д. се свързал с подсъдимия А. да го предупреди, а минута по-късно се обадил и на пострадалия с указание на къде да върви. В изпълнение, като заобикалял сградата, Д. бил пресрещнат от А., който, с въвеждането във вътрешността на сградата, започнал да му нанася силни удари с юмруци и ритници по цялото тяло, заедно с две неустановени лица. После, по нареждане на подсъдимия А., другите двама извели пострадалия и го вкарали в лек автомобил  "Мерцедес" с рег. № В 0746 КТ, с който потеглили всички.

Свидетелят П. видял извеждането на приятеля си, отпуснат в ръцете на двама непознати, запомнил номера на автомобила и се опитал да го последва, но се изгубил. Единият от придружителите в „Мерцедеса”, от своя страна също забелязал П., и се усъмнил, че са забелязани. На въпрос на подсъдимия А., Д. признал, че не е дошъл сам, и че го чакат. В потвърждение позвънил мобилния му телефон – обаждал се свидетелят П., но, предупреден от подсъдимия, Д. му казал само, че всичко е наред и ще се върне след малко, след което телефонът му бил изключен от А..

Свидетелят Д. бил откаран в хотел "Ной" /на плаж Кабакум край Варна/, ползван от фирма „Матико”, и въведен в помещение, където седял подсъдимият Я.Х.. Той започнал със заплахи към Д. – че знае точния му адрес, и че има хора, готови да се саморазправят с него и семейството му, след което заявил, че от този ден Д. му дължи 100 000 лева, за което следва да подпише веднага разписка, а ако в последствие не ги плати, ще станат 1 000 000 лева. След всичко случило се с него и отправените заплахи, свидетелят Д. бил принуден да напише и подпише разписка за първата сума, след което Х. отново го заплашил с бой и убийство, ако се оплаче. После подсъдимият А. го върнал до началото на града и го оставил на автобусна спирка, от където той позвънил на свидетеля П. в 19:36 часа да го вземе.

След като свидетелят Д. прибрал семейството си в къщи, в 20.30 часа потърсил медицинска помощ поради силните болки, които изпитвал в гръдната област. В болничното заведение той бил стабилизиран интравенозно поради ниски показатели на кръвното налягане и му била направена рентгенография на гръден кош, която била разчетена с диагноза счупване на ребра.

Съгласно разписката, по която пострадалият бил принуден да се задължи за 100 000 лева, той следвало да върне такава сума до 17.10.2009 г. на подсъдимия К.. На 22.10.2009 г. последният упълномощил адвокат да реализира това вземане в негова полза, а на 05.11.2009 г., чрез договор за цесия, го прехвърлил на търговското дружество „Матико 2000” ООД, Варна, срещу хиляда лева, след което цесионерът предприел действия за реализиране на правото по съдебен ред.

Във връзка с възражението за необоснованост на присъдата, на което се позовават всички жалбоподатели, и свързаните с него твърдения за опорочаване на доказателствения анализ поради превратно тълкуване и позоваване на процесуално недопустими източници, въззивната проверка констатира, че окръжният съд е установил изложените факти без да допусне нарушения на предвидения за това процесуален ред, и чрез съответните доказателствени средства, които подробно е обсъдил, съпоставил и анализирал, за да достигне до правилния правен извод, че подсъдимите Х. и А. следва да отговарят за изнудване, а К. за пране на пари.

По жалбата на адвокат Т., който представлява само подсъдимия Я.Х..

Становището му по делото е изложено в писмено допълнение към жалбата на адвокат М. и в защитната реч пред въззивната инстанция, които включват оплаквания за всички възможни нарушения, обуславящи неправилната присъда.

По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения:

При въззивната проверка се констатира, че действително е налице формално нарушение на процедурата по чл.312, ал.1 от НПК, но настоящият състав не споделя разбирането, че с това е възникнало абсолютно основание за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда.

Съгласно изготвения съдебен протокол, в заседанието от 01.09.2010 г. е бил разпитван в качеството му на вещо лице д-р В.Д.. С последваща молба защитата е поискала да се внесе поправка във формулировката на едно от изреченията, което е било отказано с разпореждане на председателя на съдебния състав, след което искането не е било повторно разглеждано от целия съдебен състав, така както разпорежда чл.312, ал.2 от НПК. С това нарушение обаче не са засегнати съществено процесуалните права на страните.

На досъдебното производство д-р Д. е депозирал експертно заключение по въпроса, могъл ли е пострадалият, вследствие травматичните увреждания, да движи ръцете си, като изпише саморъчно текст от няколко реда и се подпише. В съдебно заседание, след като е заявил, че поддържа отговора си в положителен смисъл, експертът е бил запитан от защитата за възможна промяна на почерка в резултат на същите увреждания. Вместо да отклони въпроса, който очевидно е излизал извън рамките на експертизата, и въпреки изричното уточнение на вещото лице, че той не е напълно в обсега на съдебната медицина, председателят е допуснал да бъде протоколиран отговор, чиято формулировка и, в частност е била оспорена чрез направеното искане за поправка на протокола. Като не е запознал със съдържанието на искането целия съдебен състав, поради което и последният не се е произнесъл по него с последващ разпореждането за отказ изричен акт, председателят не е компрометирал обективността, пълнотата и точността на съдебния протокол, защото допълнително поставеният на вещото лице въпрос изобщо не е бил от негова компетентност, и като такъв не е следвало да се допуска, а това, че е допуснат, не променя налагащият се извод, че вариантите на протоколирания отговор не могат да съдържат доказателства, събрани по предвидения процесуален ред. По тези съображения и не следва да се приеме, че пропускът на съда формално да се произнесе по реда на чл.312, ал.2, пр.2 от НПК по предметното искане, лишава съдебния протокол от заседанието на 01.09.2010 г. от качеството му на годно доказателствено средство изобщо, както и в частност - за конкретните обстоятелства от съществена важност по чл.131 от НПК – че изготвената от д-р Д. експертиза е била приобщена в доказателствения материал чрез прочитане на заключението по реда на чл.282, ал.1 от НПК, и че на страните е била предоставена възможност да задават въпроси на вещото лице, каквито, пряко свързани с предмета на изследване, не са последвали.

Друго оплакване във връзка с твърдяни нарушения на процедурните правила от този жалбоподател е, че съдът се е позовал на доказателствени източници, каквито чл.106 от НПК не предвижда, с твърдението, че такива са „обясненията, дадени от страна по делото - частния обвинител и граждански ищец Ц.
Д.”. 

Известно е, че обяснения по делото дават само подсъдимите, и никоя друга страна в процеса /в т.ч. частните обвинители и гражданските ищци/. Известно е също така, че гражданският ищец и частен обвинител може да бъде и свидетел – чл.93, ал.1, т.2 от НПК. Процесът не изисква извършването на нарочно действие, с което едно лице да бъде конституирано като свидетел по делото. С разпореждането за насрочване е било взето решение за предварително изслушване на страните на 07.07.2010 г., на което се е явил и Ц.Д., призован със съобщение съгласно чл.255 от НПК в качеството му на пострадал, и тогава е била снета неговата самоличност. Съгласие по чл.371 от НПК не е било дадено, и делото е продължило по общия ред, в рамките на който Д. се е конституирал като граждански ищец и частен обвинител, и се е представлявал от повереник, който е упражнявал от негово име произтичащите от тези качества процесуални права. След като е допуснал някои промени в реда на съдебното следствие, както е отбелязано на л.272 гърба, съдът е пристъпил към разпит на свидетелите, като именно след това изречение са протоколирани показанията на Д., което прави още по-неуместно възражението. Разказаното от пострадалия при неговия разпит по делото, без значение дали той се е конституирал и като страна, не може да има друга стойност, освен тази на свидетелските показания, независимо какво ще се отрази непосредствено пред името му в съдебния протокол – пострадал, частен обвинител, граждански ищец, свидетел, или просто по име. Съвместяването у пострадалия на различните качества в процеса е възможност, която никога не препятства събирането на гласни доказателства чрез неговия разпит, а само следва да се има предвид при доказателствения анализ.

Действително, констатира се твърдяното процедурно нарушение по чл.139, ал.2 от НПК, доколкото в протокола не е отразено, че на Д. е разяснена отговорността по чл.290, ал.1 от НК, но след като той е бил запознаван с пълния текст на престъплението лъжесвидетелстване при разпитите си на досъдебното производство, въззивната инстанция не счита, че без същото предупреждение, но от страна на съда, разпитът му е опорочен, и че само на това основание не следва да се дава вяра на депозираните от него показания, които са кредитирани след съпоставка и анализ на целия доказателствен материал. 

В жалбата се твърди още, че окръжният съд е третирал различно страните, като е отказал да допусне многократно доказателствени искания на защитата с преиначени мотиви, а е уважил такива на обвинението. При липсата на конкретно указани определения, въззивният състав може само да посочи, че не открива допуснати нарушения при произнасянето на съдебния състав във връзка с направени доказателствени искания, а фактът, че исканията на една страна са уважени, а на друга не, сам по себе си не означава, че тези страни са третирани различно, щом в подкрепа на взетите решения са изложени съответни мотиви.

Във връзка с оплакването, че без да се твърдят от обвинението, съдът приема такива обстоятелства, като физическо въздействие от страна на подсъдимия Х. спрямо пострадалия, или като наличие на реална съвкупност поради насоченост на принудата и към отказ от право, както и че са осъществени и други престъпни деяния, извън инкриминираните, следва да се отбележи, че действително такъв подход е неприемлив, доколкото въпросите в пълен обем са изцяло прерогатив на прокуратурата, но той не сочи на предубеденост, и след като не е довел до неправилно приложение на закона, критиката към него може да е с реална стойност само ако въпросните обстоятелства са отчетени в процеса на индивидуализация на наказанията.

По твърденията за необоснованост /или нарушения на процесуални правила, водещи до такава/:

Не отговаря на истината твърдението, че обвинението не е доказано по несъмнен начин, защото неправилно се основава на виждането, че всички доказателствени източници, на които се е позовал първостепенният съд в подкрепа на взетото решение, следва да се изключат.

Искането да бъде игнориран разпита на свидетеля П., се основава на погрешното разбиране на жалбоподателя, че към престъпния състав по чл.213а от НК следва да бъдат подведени единствено фактите, представящи случилото се в хотел „Ной”, на които, безспорно, този свидетел не е очевидец. Това разбиране е погрешно, защото изпълнението на конкретното престъпление изнудване е започвало още на строежа на ул.”Мадара”, където, в изпълнение на предварително обмислен план, пострадалият съзнателно е излъган да отиде, където му е нанесен побой. Случилото се там не може да се свърже с твърдяното в защитните тези намерение за преговори между двете страни, както само по себе си, така и предвид по-нататъшното развитие – пострадалият е натикан от трима мъже в чужд автомобил, сам, без възможност за адекватна реакция, и е поведен от тях неясно за него накъде. Обяснение за цялото това поведение може да е единствено съзнанието и желанието на подсъдимите по този насилствен начин да го „мотивират” да даде това, което ще бъде поискано от него. Очевидец на отиването на пострадалия на строежа, лутането и търсенето на вход, телефонните разговори, разясненията, влизането в сградата, неочаквано бързото му извеждане от две непознати лица,  бутването в чуждата кола и потеглянето в неустановена посока, както и проведеният необяснимо лаконичен разговор без никакви обяснения, последван от изключване на телефона на пострадалия, са все обстоятелства, възприети от свидетеля П. като очевидец, обстоятелства, включени в рамката на обвинението, съответно част от предмета на доказване, поради което и показанията му не следва да бъдат изключвани от доказателствения материал, за това и окръжният съд правилно се е позовал на тях както като самостоятелен източник за установяване на съставомерни факти, така и като подкрепящи разказаното от пострадалия. 

Правилно са кредитирани показанията на свидетеля Д., като последователни, неизменни и подкрепени от други доказателствени източници. Твърдението, че той е заинтересован от изхода на наказателното дело с оглед предявените претенции срещу подсъдимите, е абстрактно относимо към всеки един пострадал, конституиран като страна в наказателен процес, и без конкретни аргументи, сериозно разколебаващи депозираните от него показания, не може да се сподели. Като такива, този жалбоподател изтъква наличието на противоречия в разказаното от свидетеля Д. с други обективно доказани факти, но въззивната проверка не ги констатира. При разпита на Д. в съдебно заседание е установено, че няма противоречие в изложените от него причини да сключи предварителния договор за покупко-продажба на апартамент в строеж, и че го е сторил с убеждението, че така ще компенсира част от сумите, дължими на дружеството, чийто едноличен собственик е той, при което е без значение, и изцяло в правото му да реши, дали собствеността в бъдеще ще бъде прехвърлена на ЕООД, или на него като физическо лице, нито има основание да се счита, че намеренията му към това бъдещо жилище са били като към семейно, за да се придава странност на факта, че не е уведомил съпругата си за предварителния договор.

От жалбата не става ясно кое е много същественото противоречие в казаното от Д. и П. за уговорката им единият да закара другия с колата си на срещата, за това и такова възражение не може да получи конкретен отговор. Въззивната инстанция не приема за нелогично твърдението, че подсъдимият А. е извадил батерията на телефона на свидетеля Д. докато е шофирал, тъй като това е една елементарна манипулация. Няма никакво значение за фактите по делото къде е бил притежаваният от свидетеля Д. втори мобилен телефон – изяснено е, че по време на престъпното деяние той не е отговарял на него, нито в кой момент точно – дали в колата на прибиране, или след това, е разказал какво му се е случило.

Нищо в казаното от Д. не противоречи на фактите, такива, каквито те се установяват от разпечатките за водени телефонни разговори. Краткият разговор, който той провежда с П. от колата на похитителите си, след като тя вече е потеглила, е в 19:05 часа, същата кола е засечена една минута по-късно от камерите за видеоконтрол на пътя, разположени извън града в посока плаж „Кабакум”. Вторият разговор, когато, оставен на спирка в началото на града от същата посока, Д. вика П. да го прибере след деянието, е в 19:36 ч. Интервалът от 30 минути е бил напълно достатъчен да се развият всички събития точно така, както е изложено във фактическата обстановка /към жалбата на адвокат М. е приложено частно експертно мнение, съгласно което времето не е крайно недостатъчно, а е дори в повече/. От същите справки е видно, че разговорът на подсъдимия А. с адвокат К., е обслужен от клетката в непосредствена близост до х-л „Ной” в 19:17 часа.  Именно тези разпечатки, на които защитата за едни обстоятелства се позовава, а за други ги отхвърля поради липса на неясно каква удостоверителна заверка, опровергават и показанията на свидетеля П., че пристигайки при хотел „Ной” А. и Д. веднага са се върнали, тъй като времето на провежданите и от двамата разговори и местоположението на съответните обслужващи клетки бележат придвижването, респ. престояването им.

Не може да се твърди, че казаното от свидетеля Д. си противоречи и относно мотива за извършване на престъплението, тъй като без значение имало ли е ипотека върху имота, възбранен по негово искане, очевидно задвижващ мотивационния процес по-скоро се е оказал фактът, че пострадалият си е „позволил” да предприеме подобни действия /такъв е бил и риторичният въпрос на Х. към него: „кой е той, че да го прави?”/. Несериозно е и твърдението, че липсата на последващи силови мерки от страна на подсъдимите спрямо пострадалия също следва да се тълкува като опровергаваща мотива за извършване на престъплението изнудване – след като подсъдимите не са получили доброволно парите, за които са принудили Д. да се задължи, нито той се е отказал от исковите си претенции, е било очевидно, че едно последващо насилие би донесло само нови рискове, но не и полезен ефект, поради което и подсъдимите са сторили единствено разумното от тяхна гледна точка в случая – от своя страна са предприели действия по придаване на законна форма на постигнатото по престъпен начин, чрез заведените съдебни дела.

Неоснователно се твърди и противоречие в показанията на Д. относно точното място, където са се развили събитията в хотел „Ной”, като не е вярно написаното в жалбата, че по делото е установена липса на описаното от него помещение. Нито на досъдебното производство, нито при разглеждането на делото в първоинстанционния съд, не е извършван оглед на хотел „Ной”, свидетелят не е воден да показва мястото, липсват приобщени по съответния процесуален ред технически документи, или снимков материал, чрез които да се установи действително какви помещения е имало на приземния етаж на хотела към м. септември 2009 г., поради което и липсват основания да се поставя под съмнение заявеното от свидетеля и в тази част.

Показанията на пострадалия не могат да се квалифицират като недостоверни поради факта, че при проведено разпознаване на досъдебното производство той е посочил едно лице като участник при побоя над него в строежа на ул.”Мадара”, а в последствие, при съпоставяне в очна ставка, е заявил, че то не му е нанасяло удари. Този факт е показателен точно в обратен смисъл – за това, че „заинтересованият от изхода на делото” според защитата свидетел Д. е напълно обективен и безпристрастен, заинтересован единствено да се установи истината, а случилото се има своето обяснение предвид обстоятелството, че разпознаването е извършено по фотоалбум с чернобели снимки, правени неясно кога, а при съпоставянето той непосредствено е възприел самото лице. Допустимостта и необходимостта от провеждане на коментираните в жалбата очни ставки са ирелеванти за въззивната проверка.

Независимо, че свидетелите Петрова и Дочева не са били очевидци на конкретни действия от страна на подсъдимия Х., техните показания за уврежданията на Д. са пряко свързани с предмета на доказване, а като последователни, взаимноподкрепящи се и допълващи казаното от Д. и П., първоинстанционният съд правилно се е позовал на тях. Доколко те и другите доказателства в тази насока могат да послужат като доказателство за действията на подсъдимия Х., след като е безспорно, че уврежданията са причинени преди той „да вземе участие в развоя на събитията”, е въпрос, свързан с приложимия спрямо него материален закон.

Няма основание да бъдат изключени от доказателствения материал приетите като писмени доказателствени средства справки от мобилни оператори, тъй като приложените стандартни таблични разпечатки са били придружени от надлежно оформени съпроводителни писма, и липсват каквито и да е основания за съмнение, че официално изпратените такива са били подменени с други, произволно изготвени незнайно от кого. Независимо, че единият от телефоните, за които в мотивите е прието, че се ползва от подсъдимия Х., е регистриран при мобилния оператор на името на друго лице, обстоятелството, че е иззет от него при задържането ми, ведно с резултатите от експлоатацията на СРС, дават достатъчно основАНИе да се приеме за верен изводът на окръжния съд в горния смисъл.

Чрез разпита на свидетелите Н.Г., М.Й. и Б.Н., са били установявани факти във връзка с личността и поведението на подсъдимия Х., които са част от предмета на доказване, те не са изолирано доказателство, а са намерили своето място в допълнение на възприетите съставомерни обстоятелства, като кредитираната съвкупност от факти съвсем не се основава изцяло на предположения, поради което и няма основание да се твърди, че присъдата „почива на основата на сходни факти за виновността”, нито че казаното от тези трима свидетели е било преиначено или неправилно тълкувано.

След като е изложил подробно и аргументирано доказателствата, които приема за установени, и източниците, които ги съдържат, първоинстанционният съд правилно е анализирал и дал оценка на противостоящите им обяснения на подсъдимите с подкрепящите ги гласни доказателства, което е било негово задължение и не може да бъде укоряван за това, нито за констатираните с мотивите „несъответствия в детайлите” /подход, използван пълноценно в дотук разглежданата жалба/. В никоя част от мотивите си съдът не е направил изводи във вреда на подсъдимите, основаващи се единствено на това, че не са доказали възраженията си, а подробно е анализирал и съпоставил онези, от които те са претендирали да се ползват, поради което не може да му се вменява нарушение на  чл.103,  ал.З от НПК.

Предявените от адвокат Т. в съдебно заседание претенции по приложението на закона в частта на квалификацията, обусловена от причинена с изнудването телесна повреда, доколкото същият представлява единствено подсъдимия Х., се удовлетворяват от становището на въззивния състав, че поради ексцес неговата отговорност не следва да се ангажира във връзка с такъв квалифициращ елемент.

Въпросите, касаещи законосъобразността на присъдата със забележките към обективния състав, както  и справедливостта на присъдата, тъй като се поставят по сходен начин от всички жалбоподатели, се разглеждат отделно.

По жалбата на адвокат М., процесуален представител и на тримата подсъдими.

Становището е изложено в първоначална, инициираща въззивното производство жалба, писмено допълнение към нея, и в защитната реч пред въззивната инстанция, в които се застъпват оплаквания за всички възможни нарушения, обуславящи неправилната присъда.

По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, извън тези, изложени и от адвокат Т.:

Упреците към постановленията за привличане на обвиняемите в досъдебното производство и конкретно за нарушение по чл.219, ал.З, т.З от НПК са неоснователни, включително разгледани съгласно задължителните за съдилищата критерии от ТР 2/2002 г. ОСНК ВКС. Изискването да бъдат посочени деянието и правната му квалификация е било изпълнено от водещия разследването, а претенциите за пълнота на фактическото и юридическо формулиране на обвинението са относими към обвинителния акт, едва с който и се повдига обвинение, съгласно сега действащите процесуални правила. Нито конкретно процедурно правило, нито общото изискване за гарантиране правото на защита, не е налагало включването на квалифициращия признак „деяние, представляващо опасен рецидив" по отношение на подсъдимия Х., да бъде обосновано в постановлението за привличане чрез изрично посочване на предходни осъждания или конкретна хипотеза по чл.29, ал.1 от НК.

Няма спор, че съгласно т.1 и т.4 от мотивите на ТР №2/02 г. липсата на изискуемата процесуална форма се приравнява по последици на не извършване на съответно действия, но в случая е налице формалният акт постановление, изготвен в съответствие с изискванията на закона и съдебната практика.

Не е допуснато ограничение на правата на страните поради нарушение на чл.135 от НПК във връзка с приложения в материалите по делото диск със запис от рентгенологично изследване на пострадалия, извършено в МБАЛ „Св. Анна” Варна, защото наличието на запис върху хартиен носител не би могло по никакъв начин да ползва страните - неговото разчитане е възможно единствено от компетентно лице – специалист, притежаващо съответните медицински знания.

Внесеният обвинителен акт също не е изготвен при допуснати нарушения по чл.246 ал.2 от НПК и на задължителните указания, дадени с ТР №2/02 г. на ОСНК, тъй като претенциите, предявени към него от жалбоподателя, надхвърлят относимите изисквания, и повече засягат въпросите по съществото на делото, които следва да получат решението си с крайния съдебен акт. Както сочи задължителната практика, главното предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин да се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита, което в случая е било изпълнено.

С фактът, че след като обвинението срещу подсъдимия К. е било изменено, съдът не е направил „изрична констатация в тази насока” и не е заличил пострадалия Д. като граждански ищец и частен обвинител срещу него, по никакъв начин не е утежнило положението на този подсъдим. В подкрепа на това твърдение жалбоподателят сочи конкретни действия, които счита, че са довели до ограничаване на правата му – даване на становище от повереника на Д. по възражения от защитата на подсъдимия К. срещу формулировката на новото обвинение и по направено доказателствено искане, както и задаване на въпроси. Всички тези действия обаче са били извършвани законосъобразно, тъй като те произтичат от функцията на частния обвинител да поддържа в съде обвинението наред с прокурора, което е напълно относимо и в случаите на неговото изменение, без съда да е задължен да прави някакви изрични констатации в този смисъл.

Въззивната инстанция не констатира в цитираните с жалбата актове на съда да е проявена предубеденост по смисъла на чл.29, ал.2 от НПК, представена чрез превратно и изопачено интерпретиране на възраженията по които се е произнасял, тъй като по-горе вече беше споделено становище, аналогично на отразеното в конкретните определения – че претенциите на жалбоподателите към обвинителния акт, които те са имали и като страни в първоинстанционното производство, засягат в по-голяма степен въпросите по съществото на делото, и не са налагали прекратяване на съдебното производство за доразследване, а и съдът, в този етап на процеса, когато са били правени исканията, не е имал никакви правомощия /най-малко задължение, както се твърди в жалбата/ за „излагане на правни съображения за законосъобразност на обвинението”.

С произнасянията си по многобройните доказателствени искания първоинстанционният съд не е ограничил правата на страните, защото негово суверенно право е било да реши кои факти от предмета на доказване са останали неустановени, и кои доказателствени средства ще допринесат за тяхното изясняване и за правилното решаване на делото.

Тъй като на посочените в жалбата места /с конкретно цитирани листи/ не се откриват твърдяните документи, възраженията, свързани с приобщаването по делото на медицинска документация остават неясни, както и какви изводи на съда, направени въз основа на такива документи, се оспорват. Доколкото оплакването е от една страна, че липсват оригиналите на тези материали, а от друга, че копията са послужили при изготвяне на съдебномедицинската експертиза, следва да се има предвид, че на назначената във въззивната инстанция повторна такава, е поставена и задача да извърши справка в медицинското заведение за наличната там документирана информация, която е изпълнена.

Протоколите за претърсване и изземване, приложени по делото, не са негодни доказателствени средства, нито събраните с тях веществени доказателства, тъй като съответните действия са извършени при спазване на реда, предвиден в нормите на чл.161 от НПК. Няма спор, че санкцията по реда на досъдебния контрол представлява съдебен акт, и такъв е разпореждането, което изготвя дежурния съдия по образувано въз основа на искане от орган на досъдебното производство частно наказателно дело за даване на разрешение или одобрение, като е некоректно да се отправят упреци към такъв акт, след като той не е наличен в материалите по разглежданото дело.

Въпросът за правилността и обосноваността на съдебномедицинската експертиза от досъдебното производство губи своето самостоятелно значение, тъй като въззивната инстанция основава решението си на изводите от експертизата, депозирана пред нея, която кредитира.

Жалбоподателят неправилно поставя под съмнение основателността на приетия в първата инстанция мотив на престъплението изнудване - узнаването че техен имот е възбранен, защото по делото е безспорно установено, при налични документи, че след като възбраната е наложена на 04.09.09 г., на 16.09.2009 г. подсъдимият К. е подал молба за копиране на материалите по делото, в която изрично е отразено, че е уведомен за наложената обезпечителна мярка.

Изводите на първоинстанционния съд за общност на умисъла на подсъдимите А. и Х. не са направени въз основа на предположения, а конкретно цитираните в жалбата и поставени под съмнение факти са извлечени въз основа на анализа на данните за мобилната комуникация – между кого са били водени разговорите и в районите на кои клетки е било обслужването им, както и от свидетелските показания на Д..

Следва да се сподели единствено възражението, че липсват безспорни доказателства за това, общността на умисъла да е обхващала съзнавано и от подсъдимия Х. причиняване на телесни увреждания, поради което и изводът на първоинстанционния съд, че не е налице ексцес, не е правилен, а приложимият спрямо този подсъдим материален закон следва да добие ограничението само по чл.213а, ал.3, т.7, вр.чл.20, ал.2 от НК.

Във връзка с осъждането на подсъдимия К. се излага становището, че деянието му е обективно несъставомерно, тъй като не е изпълнено изискването предназначението на сделката да е насочено към прикриване на престъпния произход на облагата. Адвокат М. отчита обстоятелството, че този обективен елемент не е изписан изрично в текста на чл.253 от НК, и за да се ползва от такъв аргумент, се позовава на чл.6, т.1, б.”а” и б.”б” от Конвенцията относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление. Няма спор, че съгласно цитираната конституционна практика, е допустимо позоваването на норми от международни договори с дифинитивен характер, но едновременно, по силата на същото Решение № 7/1992 г., осъществяването на наказателната отговорност за извършителите на престъпления е суверенно право на всяка отделна държава, която може да конкретизира престъпните състави, чиито основни признаци са посочени в по-общ вид в международните актове. /Аналогичен е подходът на българския законодател при дефиниране на престъпните състави, свързани с трафика на хора, и съотношението му с Конвенцията на Съвета на Европа за борба с трафика на хора, предмет на детайлно разглеждане в ТР № 2/2009 г. ОСНК на ВКС/. В този смисъл не е необходимо да се търси отговор дали цесията е годна да постигне съставомерен резултат, защото законодателят не изисква такъв. Независимо от изложеното, въззивният състав счита, че дори и в конкретния случай пак се открива опит за прикриване на престъпния произход, доколкото за безспорно престъпно придобитото право на вземане в размер на 100 000 лева, в резултат на цесията подсъдимият К. е получил „чистата” сума от 1000 лева.

Срещу възприетото от първоинстанционния съд предположение у този подсъдим за престъпния произход на инкриминираното вземане, не се противопоставят убедителни аргументи. Направените с мотивите фактически и правни изводи относно всички обстоятелства, довели до безалтернативното решение на пострадалият въпреки волята си да се задължи за тази сума, предопределят единствената възможност разписката да е предадена на подсъдимия К. /за да я използва в последвалите съдебни процедури/ от другите двама подсъдими, за което му се дължи и някакво обяснение от тяхна страна. След като подсъдимият К. е бил наясно, че не е получавал от свидетеля Д. никакви 100 000 лева на 16.09.2009 г., нещо повече, след като е знаел, че всъщност управляваното от него дружество дължи на Д. големи суми, и без много подробни обяснения изводът, че няма логика той да подпише подобен документ, е очевиден. Това, допълнено с признанието на К., че му е бил известен фактът за нанесения побой над пострадалия от страна на подсъдимия К., е достатъчно, за да се съди за субективната страна на престъплението по чл.253, ал.4 от НК.

Правилно е възражението срещу решението на първоинстанционния съд по приложение на императивната разпоредба на чл.253, ал.6 от НК. Въззивният състав счита, че доколкото в конкретния случай предмет на престъпната сделка по чл.253 от НК – цесията, е било едно нереализирано право на вземане, то на отнемане подлежи единствено имуществото, в което то е било трансформирано, респ. неговата равностойност, и това е сумата от 1000 лева.

По жалбата на адвокат Б.Ж., защитник само на подсъдимия С.К..

Доколкото този защитник представлява единствено подсъдимия, осъден за престъпление по чл.253, ал.4 от НК, последващо и отдалечено във времето от изнудването, всички негови възражения в жалбата и от съдебното заседание, касаещи фактическите и правни изводи на съда по повод престъплението по чл.213а от НК, не се разглеждат при въззивната проверка.

За защита на конкретните процесуално правни интереси на този подсъдим е направено възражение по перфектността на обвинението, повдигнато срещу него по реда на чл.287 от НПК, като се твърди, че е налице противоречие, ограничаващо правото му на защита. Такова виждане не може да се възприеме – чрез изменението на обстоятелствената част на обвинението, в предмета на инкриминация, респ. в рамката на предмета на доказване, са били включени факти, свързани с използването на разписката, написана и подписана от пострадалия от изнудването, като изрично е посочено, че е подписан договор за цесия. Това, че при формулиране на фактическото обвинение, е използвано понятието „послужил”, съвсем не означава, че това е и твърдяната от прокуратурата форма на изпълнително деяние – същата е посочена в диспозитива, и не е налице противоречие, след като фактическото твърдение за подписване на договор е намерило израз в обвинението от правна страна за престъпно сключване на сделка.

Не става ясно по какъв начин се е отразил на интересите на подсъдимия К. фактът, че след изменение на обвинението срещу него, не е било изменено обвинението и срещу другите двама подсъдими в посока изключване на съучастническата дейност от негова страна при изнудването – въпрос, по който съдът може да се произнася с присъдата, както е и сторено. 

Отказът на първоинстанционния съд да уважи доказателственото искане за разпит като свидетел на лицето Св.С., също не води до ограничаване на процесуалните права на този подсъдим. Същото искане е правено и отказано и във въззивната инстанция, и то двукратно, като първоначално не е било посочено какви факти ще се установяват с такъв разпит, а когато са били конкретизирани с последваща молба от адвокат Матеев, становището на въззивния състав е било обективирано в определение № 22/21.01.2011 г. Поначало защитните твърдения и приложените документи относно това лице са противоречиви – пред първата инстанция той е посочен от подсъдимия К. като един от собствениците на земя, предмет на спор по гражданско дело, по което страна е и пострадалият Д., а в допълнителните обяснения пред въззивната инстанция – като представител на работниците, притежаващи земята. Ценено по всички писмени доказателства, представяни по делото само от защитниците на подсъдимия, исковата молба на пострадалия е била насочена към няколко физически лица, сред които не е С., и към едно търговско дружеството, за чийто управител също не се сочи той. За това към момента на преценката и в двете инстанции не може да се приеме, че чрез неговия разпит ще бъдат изяснени факти, значими за предмета на доказване – къде и при какви обстоятелства е била изготвена инкриминираната по наказателното дело разписка, от които пък се съди за субективната страна на престъпния състав по който е осъден К. - чл.253, ал.4 от НК.  При това за състава на изнудването по чл.213а от НК е от значение само, че пострадалият е принуден да поеме имуществено задължение, като не го прави в резултат на свободната си воля, но остава ирелевантен фактът на възможни неуредени предходни граждански отношения между страните.

С отразяването в мотивите, че подсъдимият К. е извършил престъплението при пряк умисъл, отново не са засегнати съществено неговите права, защото действително такава е формата на вината при осъществяване на самата престъпна сделка, а предвидените в състава алтернативи - деецът да знае, или да предполага произхода на имуществото, са с основно значение и следва да се отчитат при определяне на наказанието.

За да приеме време, място, начин и обстоятелства, при които е изготвена инкриминираната разписка, първоинстанционният съд е дал вяра, като се е аргументирал защо, на показанията на пострадалия свидетел Д., свидетелите П., П. и Д., които са подкрепят и допълват, както помежду си, така и от анализа на цялата информация относно мобилните разговори, от безспорния факт, че пострадалият е бил бит и в състояние, което не би го мотивирало към доброволни по-нататъшни разходки с чужди хора в посока плаж „Кабакум” и хотел „Ной”, вместо да потърси медицинска помощ, или най-малкото да остане с приятелите си, каквато е и била уговорката им за вечерта, че при всички данни за поведението и контактите на страните до тогава, не може да се твърди сериозно, че пострадалият ще тръгне за среща с подсъдимия Х., без тя да е уговорена предварително и дори без да е сигурен, че ще го намери в хотела, а отделно от това - защо да не тръгне с колата на своя приятел. След като достатъчно непротиворечиви доказателства установяват именно тази фактическа обстановка, така, както е приета от съда, показанията на свидетелите Д., П., Т. и С., правилно не са кредитирани в частта на твърденията им в подкрепа на защитната теза за предходно платени, на два пъти, 100 000 лева от подсъдимия К. на свидетеля Д., като редом с изрично изтъкнатите в мотивите противоречия, е очевидна заинтересоваността на всеки един от тях – на първите трима, като служители, или свързани с фирма „Матико”, а на последната – като служител на адвоката, предявил и защитавал пред съд претенцията по поетото в резултат на изнудване имуществено задължение.

Съпоставени с така изложеното, не могат да се ценят като достоверни и обясненията на подсъдимия К., че пострадалият е написал сам и доброволно въпросната разписка в негова полза, при среща само между тях двамата в едно кафене. Те не следва да се кредитират и поради собствените му нелогични обяснения – че е дал свои лични пари /100 000 лева/, срещу задължение на пострадалия Д. да прехвърли 4 дка земя на фирма „Матико”, че е дал почти половината от тях без да се оформи документ, че в последствие е била изготвена и той е приел разписка без срок, че го е сторил, защото „си имали доверение”, но пък после безпричинно загубил това доверие и решил да се направи нова разписка за същите пари, че без никакво основание тази нова разписка била датирана 16.09.2009 г.

По становището на адвокат Желязко Ж., представляващ само подсъдимия К.А..

Този защитник не е подавал писмена жалба, в съдебно заседание пред въззивната инстанция аргументира виждане, че единствено безспорно по делото е причинена от тази подсъдим на пострадалия телесна повреда – становище, което не се споделя при въззивната проверка, тъй като посочените като неизяснени обстоятелства - къде е съставена разписката, кога е съставена, кой е диктувал за съставянето й и какво е нейното правно значение към съответен престъпен състав, не са останали без отговор по делото.

Телесната повреда безспорно има отношение към квалификацията по чл.213а от НК за този подсъдим, а за тази на подсъдимия Х. е въпрос, извън интересите на жалбоподателя. Съдът не е приел за място на съставяне на разписката хотел „Ной” единствено поради факта, че е написана на гърба на ценоразпис от този хотел, а въз основа на всички доказателства, коментирани вече, като следва да се имат предвид и отговорите на вещите лица от назначената в тази инстанция експертиза относно възможностите на пострадалия предвид конкретно причинената му травма. Отношението си към искането за нова експертиза, която по почерка в разписката да съди за наличието на болков синдром и състояние на стрес /известните по делото показатели на кръвно налягане не касаят момента на изготвяне на разписката/, въззивният състав е изразил в определенията си по реда на чл.327 от НПК, като най-общо е счел такава експертиза за ненужна, тъй като и без нея обстоятелствата по делото могат да бъдат изяснени.    

Правната квалификация по отношение на този подсъдим действително следва да претърпи изменение, с оглед новото заключение по последната съдебномедицинска експертиза, от която става ясно, че телесното нараняване се е изразило в счупване на две ребра с разместване само на едното, и че то не е затруднило движението на снагата за повече от един месец, при което телесната повреда се явява лека. Заключението за счупване на 7, 8 и 9 леви ребра, на което е основал своето решение първоинстанционният съд, не следва да се кредитира. При разпита си изготвилото го вещо лице д-р М. е заявила, че е дала заключение въз основа на данните, вписани пак от нея, в предхождащото го медицинско удостоверение, в което пък се е позовала на такава диагноза, „разчетена от специалист” – кой е той и какво точно гласи разчитането, не може да се установи, тъй като по делото липсват документи. Същевременно д-р Михова не е могла да потвърди с категоричност, че лично е разгледала диска с рентгеновия материал, нито дори съхраняваната по правило в медицинското заведение дигитална информация. От друга страна, експертизата за нуждите на въззивната проверка е извършена от две вещи лица, едното от които специалист именно по образна диагностика и ръководител на съответната катедра в Медицински университет Варна, които, след сравнение и констатиране на идентичност в данните от медицинското заведение и тези от диска по делото, с категоричност заявяват, че е налице счупване на две ребра в ляво - ІХ и Х, само второто с разместване, което е причинило временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

Тази телесна повреда, явяваща се лека, е елемент на конкретното изнудване. Въпреки критиките към престъпния състав по чл.213а от НК, не може да има спор, че поемането на имущественото задължение в случая /осъществено чрез подписване на разписката/ е проявление само на престъпната цел, която законодателят съвсем не изисква да бъде постигната, за да се счете, че деянието е осъществено /по правило, когато тя е постигната, квалификацията е по чл.214 от НК, но в случая е била неприложима поради отсъствието на настъпили съставомерни вреди/. Отделно от това, независимо от визираната в ал.1 форма на изпълнително деяние „заплашване”, очевидно че принудата и по чл.213а от НК има проявление чрез двете си възможни форми, включително чрез упражняване на физическо насилие, предвид възможните квалификации по ал.2, т.2, ал.3, т.1 и ал.4. Престъплението е формално, защото за да е осъществено, е достатъчно физическото, респ. психическото въздействие само да са имали за своя цел принудителното мотивиране на пострадалия към поемане на имущественото задължение, а не задължително да е последвала и самата реализация на това. Всички насилствени действия, осъществени спрямо пострадалия Д. от пристигането му на обекта на ул.”Мадара”, през отвеждането му в хотел „Ной” до връщането му в град Варна – побоя, лишаването от възможност за действия по собствена воля и заплахите, са били насочени именно към това, да го оставят без възможност за рационален избор под страх за физическата си неприкосновеност и тази на своите близки, за да поеме наложеното му принудително парично задължение. За това и подсъдимият А. следва да отговаря в рамките на осъществяване на своята проява като част от задружната престъпна дейност с подсъдимия Х., а именно по чл.213а, ал.2, т.2, вр.чл.20, ал.2 от НК.

По справедливостта на наложените наказания.

Не е вярно твърдението на адвокат Т., че първоинстанционният съд е приел за отегчаващо обстоятелство осъждането на подсъдимия Х., въз основа на което деянието му е квалифицирано като опасен рецидив, но е правилно възражението срещу отчитането в негова вреда на „извършването на други деяния, за които не са му предявени обвинения”, при което изводът за баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства се явява неверен. Първоинстанционният съдът не е посочил защо счита обществената опасност на конкретното изнудване за по-висока, в сравнение с останалите престъпления от този види, а въззивната инстанция не открива такива основания, поради което за единствено неблагоприятно, и то като данни за личността, следва да се отчете поведението на този подсъдим към свидетеля адвокат Й., който е бил заплашен от него по повод други договорни отношения, но не и като се квалифицира случилото се като „извършено такова деяние във фазата на опита”. При тази преоценка на фактите от значение за процеса на индивидуализация наказанието на подсъдимия Х. следва да бъде намалено към предвидения законов минимум, като въззивната инстанция счита за справедливо и съответно на извършеното наказанието лишаване от свобода да бъде в размер на седем години, без да е необходимо да се променя размера на наложената глоба. 

По отношение на останалите подсъдими не са изложени конкретни възражения във връзка с обстоятелствата, от значение за определяне на техните наказания.

С оглед промяната на квалификацията за подсъдимия А., която се отразява на границите на предвидените санкции, и като се вземе предвид правилно отчетената от окръжния съд отегчаваща отговорността му предходна съдимост /но пък се изключат фактите, възприети като белези на престъпна упоритост/, съобразно конкретното му участие в деянието /сломяване на съпротивата на пострадалия и транспортирането му извън града/, въззивният състав счита за справедливо и съответно на извършеното от него наказанието лишаване от свобода да бъде определено в средния размер, а именно пет години, без да е необходима корекция в частта на глобата.     

При определяне на наказанието на подсъдимия К. съдът е отчел едно отегчаващо отговорността му обстоятелство, а именно липсата на критичност, което е неправилно предвид възприетата от него, в израз на упражняване на законните му права, защитна позиция. Обстоятелството, че неговото обвинение е било за извършване на престъплението по чл.253 от НК по отношение на имущество, чийто престъпен характер само е предполагал, също е с отражение върху тежестта на неговата отговорност, и доколкото наказанието му е наложено в самия законов минимум, това отражение може да има реален израз единствено чрез намаляване на размера на изпитателния срок.  

Въпреки настъпилата промяна във вида на телесната повреда, причинена с изнудването, въззивният състав счита, че гражданският иск не следва да бъде намаляван по размер, тъй като лимитираната сума от 10 000 лева, предназначена да репарира причинените с изнудването вредоносни последици, е съразмерна на претърпените от гражданския ищец физически болки и страдания, съчетани с изживяванията на страх, обида, унижение, обуславящи и нанесена психотравма, обвързана с негативните му емоционални преживявания и стрес. Присъденото обезщетение и при новата квалификация не компрометира установените от разпоредбите на чл. 52, вр. чл. 45 от ЗЗД и последователно проведени в съдебната практика принципи на справедливост.

По изложените съображения настоящият състав на Апелативен съд Варна

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ частично присъда № 111/25.10.2010 г. по НОХД № 1065/10 г. на Окръжен съд Варна, като:

ПРИЛАГА чл.213а, ал.3, т.7, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК по отношение на подсъдимия Я.М.Х. и НАМАЛЯВА наказанието му лишаване от свобода на седем години.

ПРИЛАГА чл.213а, ал.2, т.2, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК по отношение на подсъдимия К.К.А. и НАМАЛЯВА наказанието му лишаване от свобода на пет години.

НАМАЛЯВА изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК на подсъдимия С.В.К. на три години.

НАМАЛЯВА присъдената сума в полза на държавата по чл.253, ал.6 от НК на 1000 /хиляда/ лева.

ОСЪЖДА подсъдимия К.К.А. да заплати 570 лева деловодни разноски във въззивната инстанция.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: