Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

                              Варна , 19 март  2010 година

                                    В името  на  народа

                  Варненският апелативен съд,наказателно отделение,в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и десета година в състав :

                                   Председател:Божидар Манев

                                          Членове:Росица Лолова

                                                        Павлина Димитрова

при участието на секретаря С.Д. и прокурора Анна Помакова разгледа наказателно дело № 19 по описа за 2010 година  докладвано от съдия Б. Манев

Производството е по чл.318 ал.6 от НПК.

Образувано е по жалба на адвокат М.Р.-защитник на подсъдимия А.А. и на адвокат Ю.Г.-повереник на частните обвинители И.Д. и Р.Д. против присъда № 144/07.12.2009 по наказателно дело №1513/2009 на Варненския окръжен съд с искания за изменението й поради допуснати нарушения по чл.348 ал.5  от НПК.

Според защитника на подсъдимия наложените от окръжния съд наказания са завишени.Пледира се за намаляване на наказанието по чл.343г от НК при условията на чл.55 от НК и на изпитателния срок на наказанието лишаване от свобода.

Според защитника на частните обвинители наложените наказания са занижени ,а институтът на условното осъждане е приложен неправилно.Този защитник пледира за увеличаване на наложените наказания и за ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Частният обвинител З.А. не е обжалвала присъдата и редовно призована не участва във въззивното производство.

Останалите страни и защитниците им се явяват лично пред апелативния съд , поддържат жалбите и навеждат допълнителни доводи в тяхна подкрепа.

Прокурорът изразява становище,че е частично основателна само жалбата на частните обвинители , като предлага наложените наказания да бъдат увеличени по размер , но без ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Варненският апелативен съд,за да се произнесе взе предвид:

С обжалваната присъда състав на Варненския окръжен съд признал подсъдимия А.А. за виновен в това,че на 23.10.2007 по автомагистрала”Черно море” в посока от Варна към Бургас при управление на МПС – микробус „Мерцедес Вито” с ДК№ В .. КР нарушил правилата за движение – чл.21 ал.1 и ал.2 от ЗДП и причинил по непредпазливост смъртта на И. Д. и тежка телесна повреда на З.А. , поради което и на основание чл.343 ал.4 вр.ал.3 б”б” и чл.55 ал.1 т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца.Лишил го и от право да управлява МПС за срок от четири години.На основание чл.66 ал.1 от НК отложил изпълнението на първото наказание с изпитателен срок от четири години.

Произнесъл се по веществените доказателства и разноските по делото.

В производство по чл.371 т.2 от НПК съдът е установил следната фактическа обстановка:

На 23.10.2007 г около 21,30 часа подсъдимият А. управлявал микробус”Мерцедес Вито” с рег.номер В 45-31 КР по автомагистрала „Черно море” в посока от Варна за Бургас.В района на мост „Туфла Кула”,в които предстоял ляв завой подсъдимият управлявал микробуса със скорост от 130 км/ч, при разрешена 70 км/ч , при мокър асфалт и нощна видимост в лявата лента на пътното платно. В същия момент по дясната лента на платното се движил джип”Санг Йонг Кайрон” с рег.номер В 55-69 КТ,управляван от пострадалия И. Д. със скорост 104 км/ч. На седалката до шофьора пътувала пострадалата З.А..В резултат на много високата скорост ,пътните условия и левия завой подсъдимият загубил управлението на микробуса , който се завъртял на платното,ударил се в мантинелата,а след това ударил джипа и го изхвърлил от моста.В резултат на ПТП водачът на джипа И. Д. загинал ,а  Зл.А. получила постоянно общо разстройство на здравето ,опасно за живота й.

По тази фактическа обстановка и по правната квалификация на деянието – чл.343 ал.4 вр.ал.3 б”б” от НК не се спори.

Макар защитата на подсъдимия А. да не прави такова оплакване следва да се посочи,че последният не е нарушил разпоредбата на чл.21 ал.1 от ЗДП,както неправилно е приел окръжният съд. Според посочената разпоредба и според обвинителния акт подсъдимият при управление на МПС по магистрала няма право да превишава скоростта от 130 км/ч. Той, обаче се е движил точно с такава скорост и не е допуснал нарушението, за което е осъден. В причинна връзка със съставомерния резултат е нарушението на втората разпоредба  по ЗДП – превишаване на разрешената за конкретния участък скорост от 70 км/ч , както и нарушението на по чл.20 ал.1 от ЗДП ,за което не му е повдигнато обвинение. Поради това следва да бъде оправдан за това ,че е извършил инкриминираното деяние в резултат на нарушение на правилата за движение по чл.21 ал.1 от ЗДП.

Доколкото оплакванията и в двете жалби са за нарушение по чл.348 ал.5 от НПК, макар и с различни аргументи и с различни искания основателността им ще бъде разгледана едновременно.

Преюдициален въпрос по отношение степента на вина на подсъдимия А. е дали съставомерният резултат е съпричинен от пострадалия водач на джипа Ив.Д. ,който също го е управлявал с неразрешената скорост от 104 км/ч.

По този въпрос окръжният съд е изразил становище,че е налице такова съпричиняване, като е цитирал некоректно експертното заключение , а защитникът на подсъдимия развива подробни доводи в подкрепа на същата констатация.

Съпричиняване на съставомерния резултат от страна на пострадалия водач на джипа И. Д. не е налице поне на три основания.

На първо място и това е най-същественото - такова съпричиняване не е посочено в обстоятелствената част на обвинителния акт , която подсъдимият е признал на основание чл.371 т.2 от НПК , нито като пряка констатация , нито като фактология,  от която да се направи подобен извод.

На второ място такава констатация липсва в някое от  заключенията  на петте автотехнически експертизи , назначавани от прокуратурата ,за да бъдат уважени всички искания на защитата на подсъдимия и за установяване на обстоятелства ,които в преобладаваща си част са  ирелевантни за обвинението.

На трето място дори и да съществуваше подобна констатация в някое от експертните заключения тя не би следвало да бъде кредитирана  на основание чл.154 ал.1 от НПК , тъй като съпричиняване няма.  Верно е , че и пострадалият водач е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.21 ал.2 от ЗДП , но това нарушение не е в причинна връзка с ПТП. Той е управлявал автомобила си със скорост от 104 км/ч  при критична скорост,с която може да се преодолее пътния участък – 114 км/ч , установена от АТЕ и посочена в обстоятелствената част на обвинителния акт. Следователно,въпреки безспорно допуснатото и от него нарушение той би преминал безпрепятствено пътния участък ,ако не бе ударен и изхвърлен от моста от  микробуса на подсъдимия.  А петорната АТЕ не само, че не е приемала,че е съпричинил ПТП,както поддържа ОС,но тъкмо обратното.Според заключението на АТЕ по този въпрос/л.181 от ДП/ „Безопасната скорост на микробуса би била тази,при която ПТП не би настъпило.Причина за ПТП е загубата на управление и устойчивост от микробуса , като  следствие от по-високата скорост на движение от критичната за този участък от пътя”   Нещо повече – според същото заключение – л.182 от ДП – „при малка разлика в скоростите на микробуса и джипа и ако настъпи удар между тях е възможно водачът на джипа да го овладее и да не настъпи произшествието”  Казано по друг начин – с колкото по-висока скорост,близка до 130 км/ч би се движил джипа  ,толкова по-голяма би била вероятността ПТП да не настъпи. Без да се обсъжда правилността на такова заключение то се коментира само в контекста на това ,че АТЕ не е приемала превишената скорост на автомобила  на Д.,като причина за ПТП.

Поради това при оценка на степента на вина на подсъдимия не следва да се коментира като смекчаващо вината му обстоятелство съпричиняването на катастрофата от пострадалия. Аналогичното разбиране на защитника на частните обвинители се споделя напълно от настоящия състав.

В изпълнение на императивната разпоредба на чл.373 ал.2 от НПК окръжният съд е определил наказанието лишаване от свобода на подсъдимия А. под най-ниския предел от три години по чл.343 ал.4 вр.ал.3 б”б” от НК ,като  е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца.Така определеното наказание в размер два пъти по-нисък от минималния е явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК и е резултат от съществено надценяване на смекчаващите вината обстоятелства от ОС. Като такива обстоятелства съдът е приел „фактът на спирането на микробуса след ПТП”  , което е нормативно предписано задължение на водачите на МПС по чл.123 ал.1 т.1 от ЗДП , „фактическите действия по оказване на помощ на пострадалите”, каквито действия не са посочени във фактическата обстановка на обвинителния акт ,признаване на фактите от подсъдимия ,каквито на ДП няма,а пред съда са направени само на основание чл.371 т.2 от НПК и не са проява на критичност, съпричиняването от страна на пострадалия ,каквото не е налице, , младата му възраст от 22 години /?/ и пр. Всъщност действителните обстоятелства,които смекчават вината на А. са чистото му съдебно минало и положителните данни за личността му,но са налице и отегчаващи вината обстоятелства, които ОС не е коментирал.Такива са грубото нарушение на правилата на движение от страна на подсъдимия,който е управлявал микробуса със скорост по-висока със 60 км/ч от разрешената , както и тежкото състояние на пострадалата А.,която в резултат на ПТП е получила исипиден диабет , като общото й състояние се влошава.

С оглед на съвкупната преценка на посочените обстоятелства въззивният съд прие,че по жалбата на частните обвинители наказанието лишаване от свобода следва да бъде увеличено на две години и осем месеца.Доколкото като гражданин и като водач на МПС подсъдимият не е обществено опасен , не се налага за изпълнение на целите по чл.36 от НК да бъде изолиран от обществото , поради което присъдата по отношение на постановеното условно осъждане и на четиригодишния изпитателен срок следва да бъде потвърдена. А с оглед на посочените по-горе обстоятелства и на увеличаването на наказанието лишаване от свобода определеният от ОС изпитателен срок е справедлив и не се налага да бъде намален.

Поради това и двете жалби в частта им за отмяна на условното осъждане ,или за намаляване на изпитателния срок са неоснователни.

Наред с наказанието лишаване от свобода на основание чл.343г от НК окръжният съд е наложил и кумулативно предвиденото наказание „лишаване от право да се управлява МПС” за срок от четири години.Съдът не е изложил никакви мотиви в подкрепа на така определения  срок и съпоставен с размера на основното наказание лишаване от свобода по присъдата  срокът на лишаването  от права действително изглеждаше несправедливо висок. След като, обаче въззивната инстанция по изложените съображения прие, че следва да се увеличи на две години и осем месеца срока на лишаването от свобода четиригодишният срок по чл.343г вече не е явно несправедлив. Максималният размер на този срок в конкретния случай на основание чл.49 ал.2 от НК може да бъде пет години и осем месеца и в размера от четири години е вече под средния по чл.49 ал.2 от НК.  Срокът на това наказание вече става   съответен  , както на допуснатото нарушение на правилата за движение и на последиците от деянието, така и на личността на подсъдимия,за когото няма данни да е допускал други нарушения на правилата за движение.

Поради това не се налага,нито намаляването му по жалба на подсъдимия,нито увеличаването му по жалба на частните обвинители.

По отношение на наказанието по чл.49 от НК защитникът на подсъдимия прави искане за определянето му при условията на чл.55 от НК,тъй като разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК по начина,по който е формулирана се отнася до всички наказания,а не само до наказанието лишаване от свобода.

Защитата на частните обвинители и прокурора не изразяват отношение по това искане , но то също е неоснователно.

Проверката на всички публикувани решения на Върховния касационен съд през последната година по делата за престъпления по чл.343  от НК , разгледани в производства по чл.371 т.2 от НПК установи,че в нито един случай въззивните съдилища не са приложили разпоредбата на чл.55 от НК по отношение на наказанието по чл.343г от НК и в нито един от случаите, в които решенията са били предмет на касационна проверка това обстоятелство не е приемано от ВКС  като нарушение по чл.348 ал.1 т.2 или т.3 от НПК.  Такива са констатациите по решения на ВКС №№ 79-2009-І , 85-2009-І , 99-2009-І , 101-2009-ІІ , 107-2009-ІІ , 120-2009-ІІІ , 126-2009-І , 136-2009-ІІІ и др. Във всички тези случаи /например-Р.101-2009-ІІ/ ВКС е приемал , че „Не е верно твърдението в жалбата ,че е налице касационно основание по чл.348 ал.5 от НПК,защото не е приложен чл.55 от НК.Съдът е изпълнил задължението си  да наложи наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.55 ал.1 т.1 от НК и да го определи под предвидения минимум.  Няма основание за намаляване размера и на наказанието лишаване от право да управлява МПС” В нито едно от публикуваните решения,обаче , ВКС не е коментирал защо разпоредбата на чл.55 от НК не се прилага към наказанията по чл.49 от НК и явно е приемал, че в съдебната практика не съществува неяснота по този въпрос.

Внимателният прочит на текстовете на чл.55 от НК налага извода , че наказанията по чл.49 от НК не подлежат на намаляване или замяна по този ред , а каква е причината за такъв подход на законодателя  настоящият състав на въззивния съд не се наема да коментира. Това е така ,тъй като  наказанията от посочената категория  нямат законоустановен най-нисък предел, под който съдът да слезе на основание чл.55 ал.1 т.1 от НК и за тях не е предвидена замяна по т.2 на същата разпоредба,  тъй като не са посочени сред наказанията които могат да бъдат заменени. /Всъщност - само с обществено порицание,тъй като друго по леко наказание в разпоредбата на чл.37 ал.1 от НК не е предвидено./  Остава открит въпроса дали съществува възможност в посочените случаи за приложението на чл.373 ал.2 от НПК  във връзка с чл.55 ал.3 от НК и според настоящата инстанция и такава възможност за тези наказания не съществува. Това е така, тъй като  възможността съдът да не наложи наказанието по чл.49 от НК , когато е предвидено кумулативно с наказание лишаване от свобода е само в „тези случаи”, т.е. в случаите ,регламентирани с предходните алинеи на чл.55 от НК , а те,както бе посочено са неприложими към наказанията,свързани с лишаването от права.

По изложените съображения не следва да бъде намаляван определеният с присъдата срок на наказанието по чл.49 от НК, както с оглед неговата евентуална явна несправедливост ,така и във връзка с евентуално нарушение на императивната разпоредба на чл.373 ал.2 от НПК.

По вече изложените съображения увеличаването му по жалба на частните обвинители също не би било справедливо и жалбата им в това отношение е неоснователна.

С оглед всичко гореизложено обжалваната присъда следва да бъде изменена в частта,в която подсъдимият А. е осъден неправилно за извършено нарушение на правилата за движение по чл.21 ал.1 от ЗДП , за което нарушение следва да бъде оправдан , както и в частта,в която е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца , като това наказание се увеличи на две години и осем месеца.По изрично искане на защитника на частните обвинители на доверителите му следва да бъдат присъдени разноските за адвокатската защита в общ размер от 400 лева.В останалата й част присъдата следва да бъде потвърдена.

Водим от горното и на основание чл.337 ал.1 т.2 и ал.2 т.1 и чл.338 от НПК Варненският апелативен съд

                     Р     Е     Ш     И

ИЗМЕНЯ  присъда № 144/07.12.2009 по наказателно дело № 1513/2009 на Варненския окръжен съд , както следва:

В частта,в която подсъдимият А.А.А. е признат за виновен да е извършил престъплението  по чл.343 ал.4 вр.ал.3 б”б” от НК в резултат на нарушение по чл.21 ал.1 от ЗДП , като го ПРИЗНАВА за  НЕВИНЕН  и го ОПРАВДАВА  за извършването на това нарушение.

В частта,в която на същия подсъдим е наложено наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА     за срок от една година и шест месеца ,като УВЕЛИЧАВА  наказанието на ДВЕ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА.

ОСЪЖДА подсъдимия А.А.А.  да заплати на частните обвинители И.И.Д.  и  Р.В.Д. по  ДВЕСТА ЛЕВА разноски по делото за въззивната инстанция.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

Решението подлежи на обжалване в петнадесетдневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд на Република България.

                        Председател:                    Членове: