Р Е Ш Е Н И Е

Номер ………………         Година  2011                            Град Варна

Варненският окръжен съд                         Наказателно отделение

На осемнадесети март               Година две хиляди и единадесета

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:       Росица Лолова

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Румяна Панталеева

съдебен секретар С.Д.

прокурор Красимир Конов

като разгледа докладваното от съдия Панталеева

ВНОХД № 47 по описа на съда за 2011 г.,

за да се произнесе взе предвид:

Предмет на въззивното производство е присъда № 2/17.01.2011 г. по НОХД № 854/10 г. на Окръжния съд в гр.Шумен, с която подсъдимият Р.Р.М. е признат за виновен за три престъпления от общ характер, наказуеми съответно по чл.152, ал.2, т.1, чл.150, ал.1 и чл.142, ал.2, т.3 от НК, и осъден съответно на четири години, две години и осем месеца и на шест години лишаване от свобода, като след групиране е определено да изтърпи най-тежкото от тях при първоначален строг режим в затвор. За да вземе тези осъдителни решения, първоинстанционният съд е приел в съответствие с внесеното обвинение, че на 04-05.06.10 г. в с.Развигорово подсъдимият е отвлякъл ненавършилата 18 години Г.Р.Н.,*** блудствал и се съвкупил с нея, като я принудил към това със сила и заплашване. С присъдата е ангажирана и гражданската му отговорност, като са уважени частично предявените от пострадалата граждански искове и подсъдимият е осъден да й заплати три обезщетения за поправяне на неимуществените вреди – 10 000 лева за причинените с изнасилването и по 5 000 лева за причинените с отвличането и блудството.

Въззивното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия, адвокат Н. Т.,***, с която и допълнението към нея се претендират всички основания, обуславящи неправилната присъда, и се отправят, в условията на алтернативност, изводимите от тях искания за отмяна на присъдата и връщане на делото на прокурора, за частично оправдаване по някои обвинения, за намаляване на наказанията и размера на гражданския иск. Становището на представителя на въззивната прокуратурата е, че присъдата е правилна, поради което предлага да бъде потвърдена.

Относимите към предмета на обвинението, респективно отговорността на подсъдимия, факти, отразени в обвинителния акт и признати от него по реда на чл.371, т.2 от НПК, накратко са следните:

На 04.06.2010 г. вечерта подсъдимият Р.М. ***, където употребил алкохол. Около полунощ той преместил автомобила, който управлявал, близо до мястото на тържеството и казал на сестра си С., че отива за цигари. Малко след това излязъл навън с непълнолетната свидетелка Г.Н. и като наближили колата, изненадващо за нея запушил устата й с ръка, ударил й шамар, и със сила я качил вътре през предната дясна врата. После подсъдимият седнал зад волана и потеглил, с което вратите на автомобила се заключили автоматично. По черен коларски път той достигнал местността „Казана", където паркирал. Там наредил на свидетелката да свали дрехите си, а когато му отказала, сам я съблякъл насила. После свалил облегалката на седалката си, издърпал Н. грубо към себе си, обърнал я по корем, разкъсал бикините й и ги изхвърлил извън автомобила, махнал и своите дрехи. Тя се молела да я пусне и да не й прави нищо, дори го ухапала по рамото и лицето. Подсъдимият, от своя страна, също я ударил и осъществил с нея анален и вагинален полов акт. В последствие подсъдимият върнал момичето в селото и го оставил на улицата пред дома му.

В къщи пострадалата разказала за случилото се на сестра си - свидетелката М. Н. и други свои близки, и пред домът им се насъбрали хора от селото. Там дошъл и подсъдимият, който пред всички гласно потвърдил, че се е съвкупил с нея.

И първоначалната инициираща въззивното производство жалба, и допълнението към нея, не са изцяло съобразени както с факта на проведеното съкратено съдебно следствие, така и с относимата задължителна съдебна практика – ТР 1/2009 г. ОСНК ВКС. Както е указано в тълкувателното решение, изградената на базата на разумния компромис особена процедура, включва както предоставянето на процесуалноправни и материалноправни ползи за страните, така и възлагането на определени тежести. В резултат, премиран с възможността да получи по-леко наказание, подсъдимият едновременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това – да участва непосредствено и лично в събирането и проверката на доказателствените средства, подкрепящи или оборващи обвинението пред съда и в тази насока законът стеснява обсега на процесуалните искания и редуцира претенциите за накърнено право на защита.

В случая подсъдимият по своя воля е създал предпоставки за разглеждане на делото по специалния процесуален ред, респ. се е отказал от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата. От протокола за съдебното заседание е видно, че не може да има съмнение за валидността на направеното при условията на чл.371, т.2 от НПК самопризнание като дадено доброволно и отразяващо действителното отношение на подсъдимия към обвинението, при наличните правни гаранции за това, съдържими в самия закон – открито съдебно заседание, участие на защитник, запознаване с последиците от избраното процесуално поведение.

От своя страна първостепенният съд също е действал законосъобразно, тъй като решението му да допусне съкратеното съдебно следствие е правилно с оглед несъмнената доказателствена обезпеченост. В досъдебното производство са налични достатъчно доказателства, които съдът, в изпълнение на задължението си по чл.373, ал.4 от НПК, подробно е коментирал. Те са били събирани при спазване на съответните процесуални правила и безпротиворечиво подкрепят самопризнанието. От доказателствената съвкупност не следва да се изключват показанията на пострадалата, тъй като не е налице нарушение по чл.223, ал.2 от НПК - както се отчита и в допълнението към жалбата, тя е разпитана пред съдия когато още не е било повдигнато обвинение, но същевременно жалбоподателят не сочи, и проверката не констатира, основания да се счете, че това е било с цел да се „заобиколи” закона в ущърб на правото на защита.

В Тълкувателното решение е отбелязано, че цялостното признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя и ограничения в пределите на инстанционния контрол. Констатацията, направена по-горе, че процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство – действително направено волеизявление по чл.371, т.2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка, ведно с установеното съблюдаване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, ограничават допустимата защита на подсъдимия в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт, а последните са ограничителни и за въззивния съд при решаване на делото.

С жалбата се поставя въпроса за приложимия закон по отношение само на едното от трите деяния, които са били вменени във вина и за които е бил признат за виновен и осъден подсъдимия, като по своята същност възражението е, че в обвинителния акт липсват съставомерни факти, обосноваващи обвинение и осъждане по чл.142, ал.2 от НК. Такова виждане не може да бъде споделено, защото сред фактическите положения по обвинителния акт, признати от подсъдимия, са и обстоятелствата, че пострадалата е напуснала сватбеното тържество по негово предложение, „уж да си поговорят”, след което той я е отвел към колата, а там, без да е очаквала, е запушил устата й, че тя е отказала доброволно да влезе вътре, за това той й е ударил шамар и насила я е качил, а автоматичното заключване след потегляне е препятствало бягството й, че са пропътували известно разстояние и той я е закарал в местност извън селото, в района на друго селище. Взети в съвкупност тези факти добре отговарят на престъпния състав отвличане, с утежнена в случая квалификация поради непълнолетието на пострадалата. Несъстоятелно от правна страна е твърдението, че тъй като извършените от подсъдимия в последствие две престъпления срещу половата неприкосновеност, са двуактни и всяко от тях включва в състава си упражняването на сила, всички предходни негови действия следва да се разглеждат като израз на упражняваното насилие за постигане на прекия резултат /блудство и изнасилване/. То не може да бъде възприето, защото действията на подсъдимия по отделянето на пострадалата от гостите на сватбата и присъстващите там нейни близки, по насилственото и качване в автомобила, лишаване от възможност да го напусне по своя воля, извеждането й извън селото, в което живее, и откарването й в безлюдна непозната местност, далеч надхвърлят необходимото за изпълване на правната квалификация по чл.152, ал.2, т.1 и чл.150, ал.1, в рамките на която упражнената принуда е представена от насилственото събличане и разполагане на седалката в автомобила, разкъсване на бельото, отказът да я пусне, въпреки молбите й, ударът в автомобила и самите насилствени полови действия. Тези действия са напълно достатъчни да запълнят минимума, необходим за приложената правна квалификация относно осъществените две деяния блудство и изнасилване, а предхождащите ги – да обосноват наличието на самостоятелно извършено престъпление по чл.142 от НК – отвличане, при което е ирелевантно, че неговата цел действително е била да улесни развратните действия.     

По жалбата, макар и без някакви конкретни възражения по всяко от трите отделни наказания, стои и въпросът за справедливостта на присъдата.

В процеса на индивидуализацията, окръжният съд е приел за смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства чистото му съдебно минало, липсата на регистрирани противообществени прояви и данните, че се ползва с добро име в селото, а като отегчаващи – високата степен на обществена опасност на деянията. Като е посочил, че тези обстоятелства са от значение за всяко едно от трите престъпления, съдът е направил извод, че е налице превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, обуславящ определяне на всяко едно от наказанията под средния размер на съответно предвидените санкции. Конкретно наложените наказания са били шест години за изнасилването и четири години за блудството, които по размер са близо до предвидения среден, и девет години за отвличането, което е между минималния и средния. При определяне на наказанията, които подсъдимият следва да изтърпява, първоинстанционният съд е спазил изискванията на чл.373, ал.2 от НПК, като за редукцията им е бил обвързан от правилото по чл.58а, ал.1 от НК.

Подходът на съда при преценка на степента на обществена опасност на деянията е бил неправилен. Не може да се твърди, че цяла една група престъпления са с особено висока степен на обществена опасност, поради това, както в случая е посочил съда, защото се касае за престъпления срещу личността и половата неприкосновеност. Преценката за степен на обществена опасност на едно деяние се прави с оглед неговите конкретни характеристики и при сравнение с другите престъпления от този вид. С оглед тези критерии инкриминираното блудство е наистина с висока степен на обществена опасност – доколкото приложимият престъпен състав допуска и извършването на по неагресивни действия с цел възбуждане и удовлетворяване на полово желание, а в случая е налице болезнено проникване в аналния отвор на ненавършило петнадесет години момиче, което не е водило полов живот и случилото се е причинило психично разстройство. От своя страна конкретното изнасилване, сравнено с преобладаващите престъпления от същия вид, не е особено тежко, предвид липсата на сериозни физически травми и кратковременността си, то се утежнява само от факта на девствеността и психическото отражение у пострадалата. При съобразяване на тези факти, от значение за отговорността на подсъдимия, както и правилно отчетената от окръжния съд ниска степен на обществена опасност на дееца, въззивната инстанция не намира основания за изменение на наказанията за тези две престъпления, а конкретни такива не се сочат и с жалбата.

Наказанието за извършеното от подсъдимия престъпление отвличане е завишено. Като се имат предвид установеното в окръжния съд от една страна, че той като извършител не представлява висока степен на обществена опасност, а от друга белезите на конкретното деяние, времето и обстоятелствата, при които се е развило и преследваната с него цел, следва да се приеме, че и наказание, определено в самия значителен специален минимум от седем години, ще е справедливо и съответно на извършеното. В случая не трябва да се пренебрегват и мотивите към законопроекта /№ 954-01-86/21.04.2009 г./, постигнал завишаването на наказанията по чл.142 от НК в ДВ, бр.26 от 2010 г., от които е видно, че по-високите санкции се предвиждат с оглед възможността за строго санкциониране на съвсем други по вид и характер отвличания.   

Други основания, обосноваващи неаргументирано претендираното с жалбата намаляване на наказанията, въззивната инстанция не открива, нито констатира да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства.

При необходимостта от корекция на това от наказанията в съвкупността, което е било и най-тежкото, следва да бъде изменено и общо наложеното съгласно правилата в чл.23 НК наказание. Доколкото в първата инстанция не са изложени мотиви във връзка с възможното приложение на чл.24 НК с оглед броя и характеристиките на извършените престъпления, и липсва съответен протест, въззивната инстанция е препятствана за извършване на своя самостоятелна преценка по тези обстоятелства.   

И трите обезщетения за неимуществени вреди не са несправедливо завишени. За да ги присъди в посочените с присъдата размери, първоинстанционният съд е преценил насилието, упражнено спрямо пострадалата, отражението му в тази млада възраст и психическото й състояние след деянието, както и неговата прогноза. Взел е предвид, че посегателството срещу половата неприкосновеност на личността е един от най-силните стресогенни фактори сред всички посегателства върху личността, и че случилото се е оставило отпечатък за дълго време в психичното здраве на пострадалата без сигурни данни за посоката на неговото развитие. При индивидуалната оценка на понесените физически и психически травми и времето за тяхното отзвучаване, съдът не е допуснал несправедливост, поради което искането за намаляване на обезщетенията по размер е неоснователно.

По изложените съображения и на основание чл.337, ал.1, т.1 и чл.338 от НПК, настоящият състав на Апелативен съд Варна

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ присъда № 2/17.01.2011 г. по НОХД № 854/10 г. на Окръжния съд в гр.Шумен, с която е осъден подсъдимият Р.Р.М., като:

- намалява наказанието му лишаване от свобода по чл.142, ал.2, т.3, вр.чл.58а, ал.1 от НК на четири години и осем месеца,

- на основание чл.23, ал.1 от НК му налага общо наказание четири години и осем месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните за изготвянето му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: