РЕШЕНИЕ № 15/14.01.2009 г. по в.гр.д. № 511 по описа на Апелативен съд - Варна за 2008 г.  за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.196 от ГПК и сл.от ГПК /отм./.

Образувано е по въззивна жалба на С.Ж.В. и Х.В.В.,*** срещу Решение на Окръжен съд гр.Шумен № 276 от 17.07.2008 г. по гр.д. № 127/2008 г., с което  са отхвърлени, предявените срещу Г.В.Г., Р.В.Г. и А.Л.А. субективно съединени искове за солидарното заплащане на сумата  от 35 000 лв. по чл. 74, ал.2 във вр. с чл. 72, ал.1 от ЗС.

Наведени са оплаквания, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивниците са сочили, че построената от тях в имота на другата страна сграда и площадка съществуват, налице са и същите могат да бъдат вместени по един бъдещ застроителен план. Моли се за отмяна на решението на окръжния съд и за уважаване на предявените искове.

Постъпило е писмено възражение от А.Л.А. /ответник по иска/, с което тя е оспорила въззивната жалба и е настоявала за оставяне в сила на първоинстанционното решение.

Въззиваемите Г.Г. и Р.Г. не са взели становище по жалбата.

Въззивната жалба изхожда от процесуално легитимирани лица с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, като неизгодно за тях. Правото си на жалба те са упражнили редовно и в срока по чл.197 от ГПК /отм./.

Пред Шуменски окръжен съд са били предявени искове от С.Ж.В. и Х.В.В. срещу Г.В.Г., Р.В.Г. и А.Л.А. за солидарното заплащане на сумата от 35 000 лв., представляваща увеличената стойност на собствения на ответниците имот, представляващ дворно място  от 780 кв.м., за което тогава е било отредено дворище пл.№ 1853 в квартал 67 по плана на гр.Шумен, находящо се на ул. „Белмекен” №20, вследствие на извършени от ищците подобрения в него – изграждане на стопанска постройка с търговско предназначение и бетонна площадка между нея и улицата.

Ищците са твърдели, че през 1990 г. със собствени сили и средства и със съгласието и без противопоставянето на ответниците, са построили в дворното място на последните, находящо се в гр. Шумен, стопанска сграда и бетонна площадка. С решение по гр.д. № 1894/2002 г. на Шуменски районен съд, постановено  по предявен иск по чл.108 от ЗС, те били осъдени да предадат на ответниците постройката и площадката към нея. Настоявали са, че с построеното от тях се увеличава стойността на имота, поради което претендират заплащане на увеличената му стойност. Настоявали са за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

Ответницата А.Л.А. и Г. В. Г. са оспорили иска. Изложили са съображения, че  изградената от ищците постройка и площадка към нея представлявали незаконен строеж, който не можел да бъде узаконен, поради което и не увеличавал стойността на имота им. Настоявали са за отхвърляне на исковете, а ответницата А. - и за заплащане на сторените по делото разноски. Ответникът Р.В.Г. не е изразил становище по иска. Като евентуално, при уважаване на иска, са заявили и възражение за прихващане със сумата от 7400 лв., представляваща стойността на необходимите разходи за събарянето на построеното и за транспортиране на отпадъците.

Въз основа на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не са спорили, а и това обстоятелство се установява от приложения /на лист 47 от първоинстанционното дело/ договор от 16.04.1992 г., че ищцата С.В. и ответницата А.А. са били съдружници в КФ „Джиро” до 1992 г. С разрешение за строеж № 412 от 06.08.1990 г., издадено на КФ „Джиро”- А.А., е било разрешено изграждането на временна постройка от 40 кв.м. -павилион за производство на сладкарски изделия в собствен двор /в имота на ответниците по делото/, на основание чл.120, ал.4 от ППЗТСУ.

Не е било спорно също така обстоятелството, че през 1990 г. ищците са изградили масивна стопанска постройка  и бетонна площадка в собствения на ответниците недвижим имот, индивидуализиран в исковата молба като дворно място от 780 кв.м., за което тогава е било отредено дворище пл.№ 1853 в квартал 67 по плана на гр.Шумен, находящо се на ул. „Белмекен” №20.  Това било сторено със знанието и без противопоставянето на собствениците, които с договор от 16.04.1992 г. поели задължение към С.В. за учредяване на право на строеж върху сградата, а на 11.01.1993 г. подписали и договор за суперфиция, обективиран в нотариален акт № 21, том I, дело 32/93 г. на нотариуса при Шуменския районен съд. Фактът, че същите са знаели за изграденото в имота им, се потвърждава и от признанията на ответниците А.А. и Г.Г. в съдебно заседание пред първата инстанция. 

С писмо от 13.02.2002 г. до ответника Г.Г.,*** е посочил, че срокът на разрешението е изтекъл и обектът следва да бъде премахнат.

От приложения по делото констативен акт № 25 от 21.06.2002 г. на Община Шумен, както и от заключенията на вещите лица по допуснатите от съда единична и тричленна технически експертизи  се установява, че съгласно действащия ПУП, одобрен със заповед № РД-25-199/28.03.1996 г. на кмета на Община Шумен, за имота е било предвидено индивидуално застрояване на жилищни сгради. При дадено разрешение за временен павилион от 40 кв.м. и при липсата на одобрени проекти, ищците са изградили масивна едноетажна постройка, с ограждащи зидове от тухли, таванска стоманобетонова плоча и дървена покривна конструкция с керемиди с обща площ от 54 кв.м., както и  бетонна площадка между сградата и улицата. Горното води до извода, че построената сграда /с идентификатор 83510.660.390/ е незаконен строеж. Според изразеното от трите вещите лица становище в съдебно заседание от 19.06.2008 г., сградата не може да бъде узаконена.

С решение №41/27.02.2004 г. по гр.дело №1894 по описа за 2002 г. на Шуменски районен съд, съдът по иск по чл.108 от ЗС е осъдил С.Ж.В. да предаде на Г.Г., Р.Г. и А.А. владението върху собствения на последните недвижим имот: 100 кв.м. площ в югоизточната част на УПИ IV -1859 в кв. 67 А, по плана на гр.Шумен, подробно описан в нотариален акт №6, т. III, д. №575/91 г. на ШРС, а именно частта от парцела, върху която е била построена масивната стопанска постройка и изградената между постройката и улицата бетонна площадка. Решението е било обжалвано и оставено в сила с решение по в.гр.д. № 521/2004 г. на Шуменски окръжен съд, а последното – с решение по гр.д. № 194/2005 г. на Върховния касационен съд на Република България. Установено е било, че учреденото в полза на С.В. право на строеж е нищожно, поради липса на предмет /постройката е съществувала към датата на сключването на договора за суперфиция/ и изградената стопанска сграда и бетонна площадка, по силата на чл. 92 от ЗС, са станали собственост на собствениците на земята.

Към момента, според заключението на вещото лице по единичната съдебно-техническа експертиза, сградата била неизползваема, а покриваната конструкция се рушала. В тази насока е и писмо № 94-П-108 от 12.05.2008 г. на Община Шумен, адресирано до ответниците и до съсед на имота, с което е било посочено, че поради повреди в покрива на сградата, същата е опасна и следва да бъде оградена.

За установяване размера на увеличената стойност на имота на ответниците, вследствие на изградената от ищците постройка и бетонна площадка, съдът е назначил съдебно-техническа експертиза. По същата вещото лице е дало заключение за пазарната стойност на сградата и площадката, като в съдебно заседание от 23.05.2008 г. пред първата инстанция, е заявило, че именно определената от него пазарната стойност на имота е и увеличената стойност на имота. Заключението е било оспорено от ищците, поради което съдът е допуснал изготвянето на експертизата с участието на три вещи лица. Според заключението на тройната експертиза, пазарната стойност на сградата е 34 400 лв., а на бетоновата площадка – 1 100 лв, а увеличената стойност би била също в този размер, но при условие, че сградата е законна или узаконяема.

Съдът е назначил и вещо лице за изчисляване на сумата, необходима за събарянето на изграденото и за извозване на отпадъците.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Предявените при условията на субективно съединяване искове са по чл. 74, ал.2 от ЗС.

Установено бе по делото, че през 1990 г. ищците са изградили незаконна сграда и площадка към нея в имота на ответниците и са владели същите по силата на нищожното право на строеж т.е. имат качеството на недобросъвестни владелци. Тъй като строежът е бил изпълнен при знанието и без противопоставянето на ответниците, ищците са се позовали на правото по чл. 72 от ЗС да искат сумата, с която се е увеличила стойността на вещта, вследствие на извършеното от тях строителство.

Незаконният строеж, предмет на делото, е построен през 1990 г. Съгласно & 16, ал.2 от ПР на ЗУТ, незаконни строежи, започнати в периода 8 април 1987 г. – 30 юни 1998 г., но неузаконени до влизането в сила на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове  и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, и ако са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. В настоящия казус ответниците по делото, в качеството на собственици на незаконната постройка не са искали по съответния ред узаконяването на сградата до 31 декември 1998 г., поради което понастоящем това не би могло да стане. Поради невъзможността да бъде узаконена и запазена при предвиденото бъдещо застрояване на имота с жилища, незаконната постройка  и бетоновата площадка подлежат на премахване.

Подобрение на един имот  е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Не е подобрение  извършеното незаконно строителство, което подлежи на премахване, щом собственикът на имота желае премахването. /В тази насока  т.7 от Постановление №6/1974 г. по гр.д. №9/1974 г. на Пленума на ВС./

В настоящия казус собствениците, включително и чрез подаваните от тях жалби срещу ищцата и с предявяването на искова молба по чл.109 от ЗС срещу същата, са заявили категорично нежеланието си да приемат имота с незаконния строеж. След като ответниците не желаят запазването на незаконния строеж /напротив, същите са настоявали за премахването му/, то се налага извода, че със същия не се увеличава стойността на имота т.е. не е подобрение по смисъла на ЗС и не подлежи на заплащане от собствениците.

Поради изложените съображения, съдът намира предявените искове за неоснователни и затова същите следва да бъдат отхвърлени. Предвид отхвърлянето на иска, не подлежи на разглеждане, предявеното от ответниците възражение за прихващане.

Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 64 от ГПК /отм./, ищците следва да заплатят на ответницата А.А. сумата от 500 лв., представляваща сторените от последната разноски във въззивната инстанция, а именно платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА  решение № 276 от 17.07.2008 г., постановено по гр.дело № 127/2008 г. по описа на Шуменски окръжен съд.

ОСЪЖДА С.Ж.В. с ЕГН ********** и  Х.В.В. с ЕГН **********,*** да заплатят на А.Л.А. с ЕГН ********** *** сумата от 500 лв., представляваща сторените разноски във въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО Е ВЛЯЗЛО В СИЛА.