РЕШЕНИЕ № 8/12.01.2007 г. по въззивно гр. д. № 408 по описа за 2006 г. на Апелативен съд – Варна:

С решение № 1094/18.10.06год. постановено по гр.д. № 985/05год., ВКС е отменил решението на ВАпС постановено по гр.д. № 166/04год. в частта, с която е оставено в сила решението на ШОС по гр.д. № 489/03год., с което е отхвърлен иска на В. И. Б. против “Л.”АД гр.Ш. за сумата над 20 281,71лв. до 52 659лв. и е върнал делото на въззивния съд за произнасяне от друг състав.

При новото разглеждане, съдът съобрази следното:

Производството е по реда на чл.196 от ГПК. С обжалваната част от решението, постановено по гр.д. № 489/2003г. ШОС е отхвърлил предявения от В. И. Б. срещу “Л.”АД гр.Ш. за разликата на 20 281,71лв. до предявения размер от 52 659лв. иск с правно основание чл.31 ал.2 ЗС, представляващи обезщетение за ползване на общата вещ, като недоказан.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът В.И.Б., който го обжалва чрез процесуален представител, с искане същото да бъде отменено в отхвърлителната му част, като неправилно поради необоснованост и незаконосъобразност. Иска се да бъде отменено постановеното решение и постановено ново, с което искът  бъде уважен в пълен размер.

В съдебно заседание жалбата се поддържа чрез процесуален представител.

Въззиваемата страна чрез процесуален представител моли жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна.

ВАпС, за да се произнесе по спора, взе в предвид следното:

Производството по гр.д.№ 489/03год. на ШОС, е образувано по иск на В. И. Б. против “Л.”АД  гр.Ш. за заплащане на сумата от 52 659лв., на основание чл.59 ЗЗД. Излага, че е собственик на 1/48ид.ч.  и 1/12,5ид.ч. съответно за ПИ …. в кв.367 по плана на гр. Ш. и за построените в него сгради, като собствеността е възникнала вследствие на покупко-продажба по нот.акт № 116/97год.  на н-с при ШРС. Ответникът ползвал целия имот през периода 10.12.99год.-25.06.03год., поради което му дължи обезщетение в претендиран размер от 52 659лв., ведно със законната лихва, от завеждането на иска до окончателното изплащане на сумата.

          Ответното дружество, чрез процесуален представител оспорва обжалваната част от исковата претенция като неоснователна по размер.

          ВАпС, като взе предвид становищата на страните, представените доказателства и съобрази приложимите към спора правни норми, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не спорят относно следното:

Съобразно н.а. № 116, н.д. № 267/97год. на ШРС, ищецът е придобил чрез покупка и се легитимира като собственик на 1/43,8 ид.ч. от недвижим имот с площ от 13  130кв.м., съставляващ парцел … в кв.367 по плана на гр.Шумен ведно с 1/12,5 ид.ч. от застроените производствени сгради.

Не се спори също, че за периода 10.12.99год.-25.06.03год. целият имот се е ползвал от ответното дружество. Съобразно указанията на ВКС, които са задължителни за въззивната инстанция на основание чл.218 з ал.1 ГПК, настоящето производство следва да се произнесе по предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл.31 ал.2 ЗС.

Относно основателността на претенцията:  Съобразно н.а. № 104/21.12.01год., “Л.”АД е признат за собственик по регулация на недвижим имот с площ от 3430 кв.м. придаваеми към парцел .. в кв.367 по плана на гр.Ш.. Предвид изложеното, следва да се направи извод, че след посочената дата ответното дружество и ищеца се явяват съсобственици на незастроената част от парцела. Относно застроената част на имота: Съобразно представени н.а. №№ 68 и 69/28.02.02год. на н-с № 222 с р-н на действие ШРС,  ответното дружество е придобило и съответните идеални части от застроените производствени сгради. Следователно, след посочената дата дружеството се явява съсобственик на ищеца  и по отношение на производствените сгради, поради което отношенията между страните следва да се уредят по реда на чл.30 и сл. ЗС. Съобразно разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите от деня на писменото поискване.

Както бе изложено по-горе, не се спори, че за процесния период дружеството е ползвало целия имот, следователно, ищецът е бил лишен от ползването на своите идеални части от имота.  Следователно, при безпорно установеното ползване на имота, за да е основателна претенцията за обезщетение за процесния период след придобиване на качеството съсобственик от ответното дружество, следва да е налице писмена покана от страна на ищеца до дружеството за заплащане на обезщетение. Съобразно доказателствата по делото,  пред настоящата инстанция въззивникът Б. чрез процесуален представител е представил съдебно удостоверение издадено от ШОС, според  което в съда са били образувани: гр.д. № 450/99год. и № 394/02год. , по които “Л.”АД гр.Ш. е била осъдена да заплати на В.И. Б. обезщетение за ползуване на процесния имот без основание за периода съответно 10.04.98год.-10.09.98год. и 10.09.98г.-10.12.99год.

Съдът счита, че посочените ИМ не може да се приемат за отправено писмено предизвестие по см. на чл.31 ал.2 ЗС, поради следното: И по двете се претендира заплащане на обезщетение за конкретен отминал период предхождащ процесния. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, лишил останалите съсобственици от ползване на общата вещ възниква от деня на писмената покана. По своя характер същата представлява едностранно волеизявление, отправено до съсобственика, което последният трябва да получи и от което да се установява, че за в бъдеще лишеният от ползване желае да му  се заплаща обезщетение.   От съдържанието на цитираните ИМ не може да се направи извод, че се претендира заплащане на обезщетение и за бъдещи периоди. Поради горното следва, че не се установи обстоятелството ищецът да е отправил писмена покана до дружеството съсобственик за заплащане на обезщетение за ползването без основание на собствените му идеални части от съсобствения имот.

 Предвид изложеното, следва да се приеме, че в процеса ищцовата страна не е доказала наличието на отправена писмена покана за заплащане на обезщетение от ответното дружество за ползването на процесните имоти, поради което претенцията по чл.31 ал.2 ЗС следва да се остави без уважение, като неоснователна.

Предвид съвпадане на крайните изводи на Варненския апелативен съд с постановеното решение по гр.д. № 489/03год. по описа на ШОС, същото следва да бъде оставено в сила.

          Водим от горното , съдът

                                       Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ ОТ 12.07.04год. постановено по гр.д.№489 по описа за 2003год. на ШОС.

Решението е влязло в сила с решение № 432/19.03.2008 г. по гр.д. № 2069/2007 г. по опис на ВКС на РБ.

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: