РЕШЕНИЕ № 116/07.07.2008 г. по въззивно гражданско дело № 201 по описа за 2008 година на Апелативен съд- Варна:

Производството е по реда на чл. 196 от ГПК /отменен/ и е образувано по жалбата на „Б. п.” ЕАД – С. срещу решението на ШОС от 04.03.2008 г., постановено по гр. д. № 678/2007 г., с което са отхвърлени предявените срещу „И.-К” АД – Ш. на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД искове за заплащане на сумите 15 552 лева и 2 375,60 лева. Въззивникът навежда оплаквания за незаконосъобразност на решението и моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковете му да бъдат изцяло уважени с произтичащите законни последици.

В срока по чл. 201 от ГПК не са постъпили писмени възражения от въззиваемата страна. В с. з. чрез процесуалният си представител оспорва жалбата и моли решението да бъде оставено в сила.

Жалбата е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима.

Настоящото производство не е контролно-отменително, а въззивно, поради което съдът следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл. 188 от ГПК, Варненският апелативен съд приема за установено следното:

Предявените в обективно кумулативно съдиняване искове са с правно основание чл. 236, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД /след направеното уточнение от ищеца с молба вх. № 12588/14.04.2005 г. – л. 11 отгр. д. № 224/2005г. на ВОС/.

„Б.п.” ЕАД – С. твърди в исковата симолба, че е сключил на 02.04.2001г. с ответното „И.-К” АД – Ш. договор за отдаване под нам за срок до 31.12.2001 г. на помещения в гр. В.,ул. „Отец Паисий” № 6 с обща площ 136 кв. м. при наемна цена 360 лева на месец без включен ДДС. Твърди,че след изтичане на срока ответникът отказал да подпише предложения му анекс за продължаване срока на договра, престанал и да плаща наема, но въпреки противопоставянето от страна на ищеца и завеждането и на дело за предаване владението на наетите помещения, ответникът да ползва имота. Ето защо, ищецът моли ответникът да бъде осъдн да му заплати обезщетение за ползване на имота без съгласие на наемодателя в размер на 15 552 лева /след допуснатото увеличение на иска на основание чл. 116 от ГПК /отм./ - л. 48 от гр. д. № 714/2005 г.на ШОС/ за периода от 01.01.2002 г. до 01.04.200 г. /датата на завеждне на исковата молба/, както и да му заплати сумата от 2 117,86 лева – обезщетение за забава на дължимата главница, посочена по-горе. Претендира лихви върху главницата от датата на завеждане на исковата молба и всички направени по делото разноски.

Ответникът оспорва предявените срещу него искове изцяло, като твърди нищожност на договора за наем поради сключването му с наемодател, който не е правен субект; оспорва автентичността на подписа на наемателя в договора; твърди, че наетият имот никога не е бил предаван на наемателя и че за това липсва приемо-предавателен протокол; твърди, че посоченото в наемния договор помещение на адрес гр. В., ул. „Отец Пайсий” № 6 не съществува. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени с произтичащите от това законни последици.

Видно от представените по делото писмени доказателства между страните е бил сключен договор от 02.04.2001 г. за наем на помещения, находящи се в гр. В., ул. „Отец Паисий” № 6, с обща площ 136 кв. м. за срок до 31.12.2001 г. при месечна наемна цена 360 лева. По делото не се спори и не се представят и доказателства след изтичането на срока на наемния договор до предявяването на исковата молба ответникът да е върнал на наемодателя предоставения му под наем обект. Видно от изисканите от настоящата инстанция от ВРС гр. дела ищцовото дружество е водило срещу ответника дело за предаване владението на помещенията – предмет на наемния договор, от което може да се направи извод, че след изтичането на срока на договора за наем ищецът като наемодател се е противопоставил на ползването на помещенията от наемателя. Същевременно, ответната страна не представя доказателства за заплащане на дължимите наемни вноски за исковия период.

Настоящият съдебен състав не споделя становището на процесуалния представител на ответника за нищожност на сключения наемен договор поради сключването му с наемодател, който не е правен субект, както и поради несъществуването на подобен имот на посочения в договора адрес. Въпреки, че като наемодател в договора е вписано ТП „Б. п.” – гр. В., действителната обща воля на страните, изведена съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗЗД, е била договорът да бъде сключен с „Б.п.” ЕАД-С. като наемодател чрез неговия представител в гр. В. – ТП „Б.п.”-В. Не съществуат пречки сгласно ТЗ търговецът да създаде териториални структури за обслужване на дейността си в другите населени места извън това по седалището му, като за това не е задължително регистрирането на клон. Сключеният със служител на териториалното поделение с надлежна представителна власт от „Б.п.” ЕАД-С. наемен договор не е ищожен. Както по настоящото дело, така и по приетите като доказателство дела на ВРС по водени между същите страни спорове са представени наемни договори за предходни периоди, в които отдадените под наем помещения със същата квадратура – 136 кв.м. са на адрес: гр. В., ул. „Отец Паисий” № 5. Този е номерът / №/ на адреса на имота, за който ответното дружество е водило установителен иск за собственост, производството по който е прекратено поради отказа му от предявения иск. При това положение следва да се приеме, че се касае за допусната техническа грешка при посочване на номера на обекта в процесния договор, от който ищецът черпи права /вместо № 5, погрешно е записан № 6/.

По делото е изготвено заключение по назначената съдебно-графологична експертиза /л. 69 и 70 от гр. № 714/2005 г.на ШОС/, съгласно което наемният договор е подписан от представляващия дружеството –ответник към момента на сключването му – В. Хачадурян, поради което направеното в тази насока възржение от ответната страна за нищожност на наемния договор се явява неоснователно.

Неоснователно се явява и възражението на ответника, че ищецът не му е предал помещението – предмет на наемния договор. Съгласно формулировката в т. 2.1 от наемния договор фактът на предаването на наемания обект се удостверява със самото подписване на договора. Съставянето на приемо-предавателен протокол има за предмет само удостоверяването на вида и състоянието на обекта. Или, наетият обект е бил предаден на наемателя със самото сключване на наемния договор.

При така установените фактически данни настоящата инстанция приема за установено, че са налице предпоставките на предявения иск с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за обезщетение за ползването на помещенията без правно основание: сключеният между страните наемен договор е прекратен на 31.12.2001 г. с изтичане на срока, за който е сключен и след тази дата и до края на исковия период ответникът е продължил да ползва помещенията въпреки противопоставянето на ищеца, поради което му дължи обезщетение. Размерът на обезщетението според постоянната съдебна практика е равен на размер на наема, който наемодателят би могъл да получи за ползването на имота в течение на същия период /01.01.2002 г. до завеждането на ИМ -04.04.2005 г./, а в настоящия случай то е в размер на 14 040 лева. Искът за разликата до пълния размер като неоснователен следва да се отхвърли.

Предявеният на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Оветникът не е изпаднал в забава като основание за дължимост на обезщетение в размер на мораторната лихва. В случая не се касае до изпълнение на периодично парично задължение, каквото е това за наем, при което може да намери приложение чл. 84, ал. 1 ЗЗД, визиращ срочните задължения, а се касае до глобално такова за обезщетение след прекратяването на договора между страните. Това задължение за обезщетение е с неопределен срок на изпълнение, при което изпадането в забава настъпва след покана от кредитора. В случая такава не е била отправена, поради което няма изпадане в забава и съответно дължимост на обезщетение в размер на мораторната лихва. Предвид неоснователността на тази претенция не следва да се обсъждат и събраните за установяването й писмени доказателства и ССЕ като ненужни.

Направените от първоинстанционния съд изводи са частично незаконосъобразни, което налага частична отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго в гореизложения смисъл.

Водим от гореизлженто и на основание чл. 208, ал. 1 от ГПК /отменен/, Варненският апелативен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решението на ШОС от 04.03.2008 г., постановено по гр. д. № 678/2007 г. САМО В ЧАСТТА, с която предявеният на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД иск от „Б. п.” ЕАД-С. срещу „И.-К” АД-Ш. за сумата 14 040 лева е отхвърлен, както и В ЧАСТТА, с която ищецът еосъден да заплати на ответника сумата 2 375,60 лева – разноски по делото И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „И.-К”-Ш. да заплати на „Б. п.” ЕАД-С. сумата 14 040 /четиринадесет хиляди и четиридеет/ лева, представляваща обезщетение за ползване на имот в гр. В., ул.”Отец Паисий” № 6 с площ 136 кв.м., ведно със законната лихва, считано от 04.04.2005г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.

ОСТАВЯ В СИЛА същото решние в останалите му обжалвани части.

ОСЪЖДА „И.-К”-Ш. да заплати на „Б. п.” ЕАД-С. сумата 4 460 /четири хиляди четиристотин и шестдесет/ лева – разноски по делото съобразно уважената част от исковете.

Решението НЕ ПОДЛЕЖИ на обжалване пред ВКС на РБ по аргумент за противното на основание чл. 218 а, ал. 1, б. „б” от ГПК /отменен/.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.