Р Е Ш Е Н И Е

№ 53/30.03.2011 година, гр.Варна

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на втори март две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА ХРИСТОВА

ИВАН ЛЕЩЕВ

При участието на секретаря М.Б., сложи на разглеждане докладваното от съдията Ив.Лещев в.гр.д.№ 62/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Образувано е по въззивни жалби на:

1.МБАЛ”Света Анна” АД гр.Варна срещу решение № 1253/29.10.2010 година на Варненския окръжен съд, (допълнено с решение № 1284/04.11.2010 год.), постановено по гр.д.№ 998/2009 година, с което болницата е осъдена да заплати солидарно на съпрузите М.А.П. и П.С.П.,***, обезщетение за виновно причинени неимуществени вреди в размер на 110000.00 лева, поради допусната смърт при лечение на детето им Румен П.С., ведно с разноски в размер на 1000.00 лева и държавна такса в размер на 4400.00 лева. Правят се оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт и се иска отмяната му и отхвърляне изцяло на предявения иск от 220000.00 лева;

2.М.А.П. и П.С.П. срещу второто (допълващото) решение на ВОС, постановено по същото дело, с което предявеният от тях иск е бил отхвърлен за разликата от 110000.00 лева до пълния размер на предявяване 220000.00 лева. Правят се оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт и се иска отмяната му и уважаване изцяло на предявения иск.

Всяка от главните страни е депозирала писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на съответната въззивна жалба.

Обжалваните решения са постановени при участието на трети лица:

а/ помагачи на болницата, а именно:

1.Д.И.Б. -.лекар в ”Детско отделение”, която не е изразила становище по въззивните жалби.

2.Т.Е.В. – лекар в о-ие „УНГ”, която е изразила становище за неоснователност на въззивната жалба на М. и П. Петрови и е поискала от въззивния съд да прекрати производството спрямо нея;

3.М.Ж.Г. – лекар в о-ие „УНГ”, който е изразил становище за неоснователност на въззивната жалба на М. и П. Петрови и е поискал от въззивния съд да прекрати производството спрямо него;

б/ на М. и П. П. - В.И.Р. - личен лекар на починалия Р. С., която е изразила становище за неоснователност на въззивната жалба на болницата.

Двете въззивни жалби са процесуално допустима, но по същество са неоснователни.

Неоснователни са и исканията на двамата помагачи за прекратява на производството спрямо тях, тъй-като съгласно чл.220 от ГПК е недопустимо това да се прави от въззивната инстанция, а и по същество следва да се има предвид, че те са в трудовоправни отношения с болницата-ответник и са взели участие при стационарното лечението на починалия Р. С. (без значение в кое нейно отделения са работили по време на процесния случай – детско отделение или „УНГ” или спешен кабинет).

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваните съдебни актове, а по съществото на спора приема следното:

Безспорно е, че на 16.01.2009 година Р. С. е бил приет на стационарно лечение в ответната болница заради констатирана десностранна пневмония и кръвотечение от носа, съпроводено преди това с повръщане на жилки кръв, но в добро общо състояние, нормални сърдечна дейност и кръвно налягане. Безспорно е, че за времето от 16.01.2009 година до 20.01.2009 година на същия е било проведено медикаментозно лечение за овладяване на кръвотечението от носа, а в последствие е правена предна тампонада и обгаряне на кръвоносните съдове, с цел да се спре кръвотечението, но на 20.01.2009 около 20.00 часа е починал без да му се окаже животоспасяваща лекарска помощ - интубиране и/или кръвопреливане, въпреки че това е било наложително.

С оглед спецификата на случая, събраните по делото доказателства само в първата инстанция, включително и СМЕ-зи, както и заради това, че първоинстанционният съд обективно и всестранно е анализирал събраните доказателства и е направил законосъобразни правни изводи, ВАпС не намира за необходимо да приповтаря в подробности фактическата обстановка по случая, а на основание чл.272 от ГПК присъединява мотивите на ВОС към своите мотиви.

В съответствие със заключенията на комплексната тройна СМЕ и допълнителната единична СМЕ на д-р Д. К., първоинстанционният съд правилно е приел, че смъртта на Р. П.С. е настъпила поради неадекватно проведеното лечение на същия от ангажираните за това лекари в болницата. Тройната експертиза е категорична, че причината за смъртта е рязкото и тежко задълбочената дихателна недостатъчност от механичното изключване на белодробната тъкан от нахлулото обилно количество течна и съсирена кръв в дихателните пътища, и че механичната асфикция е настъпила поради неправилно поставена предна тампонада (в носа). Освен това тримата експерти считат ,че макар , че детето е в т.н. рискова група заради наличен вроден порок на сърцето, в никакъв случай не може да се твърди, че при правилно медицинско поведение, смъртта непременно е щяла да настъпи - л.224 от делото на ВОС.

Същевременно обилното кръвотечение от носа на пострадалия е причинило и друг рисков момент за неговия живот-рязкото падане на хемоглобина и другите характеристики на кръвната картина и то до граница налагаща спешно кръвопреливане, което не е направено. Изпадайки в хеморогичен шок при оскъдна дихателна дейност пострадалият се е нуждаел едновременно и от двете реанимационно процедури - изкуствено дишане и кръвопреливане, но такива не са предприети от лекарските екипи, въпреки че мащабите на болницата и предназначението й да обслужва голям район, както и нейната съоръженост с апаратура и квалифицирани специалисти е давала възможност за това. В подкрепа на решаващият извод, че болницата не е направила всичко зависещо от нея в случая, за да се избегне леталния изход, което би било и оборване на презумпцията по чл.45, ал.2 от ЗЗД, е и следният неоспорим факт- починалият е имал вродена сърдечна малформация, която според експертизите няма пряко отношение към възникването на кръвотечението от носа и настъпилото след това усложнение, но този фактор сам за себе си поставя това лице в групата на рисковите пациенти и поради тази причина е било задължително неговото лечение да се проведе в интензивно отделение, а не в друго звено на болницата, в случая детско отделение (л.227-на гърба и л.228 от делото на ВОС).

Неспазването на горното изискване и лошо изпълнените медицински процедури (лечение) само за себе си са в най-голяма причинна връзка с леталния изход в случая с оглед на отговорността за деликт по смисъла на чл.49 и чл.45 от ЗЗД. Първопричина за споменатите вече усложнения (дихателна недостатъчност и голяма кръвозагуба) при лечението на Р. С. е започналото кръвотечение от носа в резултат на налично към момента на постъпването му в болницата остро респираторно заболяване, довело до едностранна пневмония, както и на вродени разширени кръвоносни съдове на носната преграда-л.239-240 от делото на ВОС. Независимо от това и двете СМЕ са категорични, че овладяването (спирането ) на кръвотечението е било възможно чрез поставяне на ефективна предна или задна тампонада и за кратък период да се проследи резултата, за да се вземат други мерки ако е необходимо-л.218 от делото на ВОС или да се направи задна тампонада, което според д-р К. е рутинна манипулация-л.242 от делото на ВОС. Следователно, налице са всички обстоятелства за да се приеме, че болницата не е направила възможното за да предотврати продължителната и голяма кръвозагуба, а когато това вече е било налице - не е предприела своевременно-незабавно реанимационни животоспосяващи медицински процедури (манипулации), въпреки че в продължение на около 12 часа лекуващите лекари са могли да направят и тампонадата и реанимацията.- пак там на л.242.

По изложените съображения и като се опира на мотивите на първоинстанционният съд, ВАпС намира, че въззивната жалба на болницата е неоснователна, а обжалваното решение (първото решение на ВОС) следва да се потвърди, като правилно.

Не могат да бъдат споделени доводите на болницата, развити в писмената защита пред настоящата инстанция, които се свеждат до наличие и на други заболявания у починалия, които са благоприятствали леталния изход и че тройната и единичната СМЕ не са обосновани досежно термина”добра медицинска практика”. Относно първият довод следва два се има предвид, че никое от вродените или придобити заболявания на Р. С. не са в пряка причинна връзка с настъпилия летален изход при лечението му в болницата. Те имат отражение само на плоскостта на определяне по справедливост на размера на дължимото обезщетение за виновно причинените неимуществени вреди. Колкото до вторият довод следва да се има предвид, че добрата медицинска практика е тази практика, която през различните етапи (профилактика, диагноза, лечение) съхранява и/или подобрява жизнените функции на организма или отделни органи. При поставена правилна диагноза и правилно медикаментозно лечение и при налични обективни условия за това, добрата медицинска практика изисква във всички случаи да се предприемат животоспасяващите медицински процедури, за което е имало достатъчно време за това(около 12 часа в случая).

Възприемайки изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, ВАпС намира, че и въззивната жалба на М. и П. П. е неоснователна. С оглед на обстоятелствата, че дихателната възможност на починалия е била занижена (влошена) поради протичаща в момента пневмония, както и че обилното кръвотечение от носа е повлияно и от наличие на вродени разширени кръвоносни съдове в носната преграда и от завишената телесна температура от пневмонията, не може да се приеме наличие на съпричиняване, но тези обстоятелства се отразяват на възможностите, на капацитета на организма като цяло, в смисъл, че намаляват тези възможности. В този смисъл изискването за справедливост на обезщетението по смисъла на чл.52 от ЗЗД налага тези обстоятелства да доведат до присъждане на по-малък размер на обезщетението, отколкото при един обикновен случай. Точно това е направил първоинстанционният съд и е отхвърлил иска за разликата от 110000.00 лева до 220000.00 лева.

По изложените съображения и на основание чл.272 от ГПК, обжалваните решения следва да се потвърдят изцяло, като правилни.

При този изход на делото не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция.

Водим от горното, ВАпС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1253/29.10.2010 година и решение № 1284/04.11.2010 година на Варненския окръжен съд, постановени по гр.д.№ 998/2009 година.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните и помагачите при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.