Решение № 59/16.04.2009 г. по в.гр.д. № 60/2009 г. по описа на Апелативен съд Варна.

Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба от Ж. П.С. от гр.В. против решение № 1194/17.11.2008г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по гр.д. № 91/08г. в частта, с която е осъден да заплати на Е. И.Х. с ЕГН ***и на Я.Х. Я. с ЕГН***, и двамата от гр.В. съответно 12 000лв и 8000лв обезщетение за неимуществени вреди - мъки и страдания, в следствие смъртта на Х.Я.Х., п. на 27.03.2004г., виновно причинена от него, на осн.чл.45 ЗЗД, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 27.03.2004г. до окончателното изплащане на сумите, ведно със сумата от 800лв - разноски, съразмерно уважената част на иска, на осн.чл.64 ГПК /отм./ По съображения, изложени във въззивната жалба и поддържани в пледоария по същество, моли съда да отмени решението в обжалваната му част и постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло предявените срещу него искове. В условие на алтернативност, моли съда да отмени решението в атакуваната му част за разликата над 2 000лв за всеки един от ищците до уважения размер.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да остави в сила решението в обжалваната му част.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Установената от доказателствата по делото фактическа обстановка е следната :

С решение № 655/26.09.2005г. по НОХД № 645/05г. на Варненския ОС, потвърдено изцяло с решение № 128/30.11.2005г. на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 303/2005г., ответникът Ж. П. С. е бил признат за виновен в това, че на 27.03.2004г. в гр.В., като управител на ЕТ „Ж. – Ж. С." поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - строителни и изкопни работи на обект двуетажна пристройка към съществуваща жилищна сграда със ситничарска работилница, находяща се в гр.В., ул."К.В.” № ** нарушил разпоредбите на ЗЗБУТ, Наредба № 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните мести и при използване на работното оборудване, ПБТСМР, при което причинил смъртта на Х.Я.Х., като след деянието направил всичко зависещо от него за спасяването на пострадалия, с което осъществил състава на престъпление по чл.123 ал.4 пр.1 вр. ал.1 НК, поради което и на осн.чл.78 а НК го е освободил от наказателна отговорност и му наложил административно наказание „Глоба" в размер на 500лв в полза на Държавата.

Страните не спорят, че наследодателят на ищците е бил в гражданскоправно, а не в трудовоправно отношение с ответника.

Така установеното от фактическа страна налага извода за основателност на предявената искова претенция с правно основание чл.45 ЗЗД : Отговорността му следва да бъде ангажирана въз основа на института на непозволеното увреждане. Възражението ,че разпоредбата на чл.222 ГПК /отм./ е неприложима към процесния случай, тъй като наказателният съд е приел, че ответникът с поведението си е нарушил разпоредби на нормативни актове, които са част от трудовото законодателство, а между наследодателя на ищците и ответника не е била налице трудовоправна връзка, е неоснователно. Мотивите на решението на наказателния съд - нарушение на нормативни актове по трудово право, не се ползват със сила на присъдено нещо, поради което и не обвързват по никакъв начин гражданския съд. Това, което обвързва съда, е самото решение. Съгласно чл.222 ГПК /отм./ влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданскоправните последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В случая задължително за настоящата инстанция е изводът на наказателния съд , че ответникът с поведението си е причинил смъртта на Х. Х. и че това поведение е противоправно. Доказана се явява и вредата от това деяние - претърпените от ищците болки и страдания от внезапната загуба на съпруга и бащата, безспорно установена е и причинната връзка между деянието и вредата, а презумпцията за вина не е оборена при наличието на влязло в сила осъдително решение.

Второто възражение, което ответникът противопоставя е за съпричиняване на вредата от страна на пострадалия до 80 - 90 %. В тази връзка е ангажирал показанията на свидетеля П. Ж. С., които обаче с оглед родствената връзка следва да бъдат преценени съобразно разпоредбата на чл.136 ГПК /отм./ Според тези показания ответникът е настоявал изкопа да бъде укрепен, преди специалистите по тръбопроводи да започнат работа. Пострадалият отказал, понеже не искал да губи време, за да свърши работата. Относно съпричиняването на вредоносния резултат не са ангажирани никакви други доказателства, в т.ч. и писмени такива, като например книга за инструктаж. Ето защо съдът намира възражението за недоказано и оттам - за неоснователно.

Не може да бъде споделена и тезата, че тъй като наказателният съд е посочил нарушения на трудовото законодателство, ищците следвало да водят иск по чл.200 КТ. Такъв иск би бил неоснователен, след като е безспорно установено, че между ответника и пострадалия не е било налице трудовоправно отношение.

Не може да бъде споделена и тезата, че при наличието на гражданскоправна връзка, при която ответникът не е „работодател" в тесния смисъл на това понятие и съобразно придаденото му от КТ значение, то обезопасяването на работното място е задължение единствено на наетия работник, не и на ответника по иска. Съгласно чл.1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд задължението за опазване живота, здравето и работоспособността на работещите тежи не само върху държавата и работодателите, но и върху всички други организации и юридически лица, които ползват наемен труд. В този смисъл отговорността на ответника се изразява в това, че не е устроил работното място по начин, осигуряващ безопасността и опазване живота и здравето на работника, че като ръководител на строително предприятие е бил лично отговорен и длъжен да осигури безопасни и здравословни условия на труд на всички работници, изпълняващи определени функции и задачи на строежите и строителните площадки, че е нарушил забраната на чл.221 от ПБТСМР за извършване на земни работи в изкопи при наличието на подпочвени води, създаващи опасност от наводняването им или срутването на откосите. Въз основа на всичко това съдът приема, че съпричиняване на вредоносния резултат не е налице.

Размерът на обезщетението съдът определя съобразно критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и като взема пред вид относително младата възраст на пострадалия, внезапната му загуба и естествено последвалите от това морални болки и страдания за най-близките му - съпруга и син. С оглед на това съдът намира, че обезщетение от 12 000лв за ищцата и 8 000лв за ответника се явява справедливо и законосъобразно овъзмездяване на техните неимуществени вреди, поради което и счита, че предявените от тях искове следва да бъдат уважени в този размер и отхвърлени за разликата над него по претендираните суми от 30 000лв , респ.25 000лв., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на увреждането - 27.03.2004г. до окончателното им изплащане.

Като е достигнал до същите констатации относно размера на претендираното обезщетение, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който в обжалваната му част следва да бъде оставен в сила.

На въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски за водене на делото в настоящата инстанция, на осн.чл.64 ГПК /отм./ в размер на 2 500лв, съобразно представените доказателства за това.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1194/17.11.2008г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по гр.д. № 91/2008г. в обжалваната му част.

В необжалваната му част решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА Ж. П. С. с ЕГН *** от гр.В., ул."Х.К." № ** да заплати на Е. И. Х. с ЕГН ** от гр.В., кв."В.** бл.*** и на Я. Х. Я. с ЕГН***, с.а общо 2 500лв. / две хиляди и петстотин лева/ - разноски за водене на делото в настоящата инстанция.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

РЕШЕНИЕТО Е ВЛЯЗЛО В СИЛА.